През тежките стъпки, в черния мрак

съдбата зловещо ù даваше знак

да вдигне очи, да срещне смъртта,

завинаги пазаеща свойте дела

в потайност и дим, във мрачни души.

Следяха я две хладнокръвни очи, 

ръцете докоснаха нейната шия

и тя изпищя, обърна се, взря се

в жестоките, черни очи на смъртта...

и тихо умря.

Прибра своя нож героят ни ведър, 

потъна във мрака, поглъщащ и щедър, 

прибра се във къщи, в тихата стая,

направи си чай, ароматът омая 

жена му, тя стана и в миг го целуна.

А после заспаха и той пак сънува...

Сънува крещящи деца и отровни

погледи, думи жестоки и злобни.

Упреци вечни, скритата злост,

която за него бе като мост

към оня свят на безмерна жестокост,

където той пристан намери.

Вече светът не му се чумери. 

Баща му не вика, сестра му я няма,

майка му в сълзи лежи на дивана

и плаче... И нашето малко юначе

стиска юмруци и в миг ги стоварва

връз всичко, което мрази и гони -

света, страховете и свойте нагони...

Сега той е силен, убива без жалост,

намира отдушник за своята ярост

и диша дълбоко...

Съдбата отнесе се с него жестоко,

но злобата тиха е, мрачна и зла...

Сега господар е на свойта съдба!