До следващото сбогом, Дъщеричке...
* * *
За последен път те виждах може би,
ти толкоз малка бе, а сякаш го разбираше.
С веждички сключени, а погледът - изкри,
погледна ме... и мъката напираше...
Понечи за последно да се гушнем,
направи стъпчица една,
а майка ти - ръката ти не пусна,
така я дръпна - сякаш изпращя...
Ти толкоз малка бе, сред коридорите огромни,
свидетел тих, на алчност и... "разплата",
а сякаш бе самичка и бездомна,
сред фоайето на Съдебната палата...
Майка ти, повлече те нататък,
а ти зад нея, плахо се обърна,
Любовта ми знай... е твоя, без остатък,
и помни че... с мисълта си, те прегърнах...
До... следващото сбогом...
Дъщеричке...
* * *
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
