Добре де

Добре де

 

Добре де, не е мухльо Монтис,

но въпреки това ме дразни

"лошото" във онова двустишие,

написано от него,

което ти тъй сръчно ми поднесе

за десерт,

преди с "обичам те" да ти подпиша,

двата́ куплета за двугласа,

за който ти разказвах развълнуван.

 

Двуглас изсвирен от виола и от чело,

на площадчето "Джузепе Гарибалди",

на шестнадесети юни,

сряда, по обяд!

 

И добре де, нека аз съм прототипа

на най-сложната възможна личност,

в периметъра на твоите владения!

Нека аз съм този психопат,

във който вложи време и талант.

Попитах те, дали това съм аз -

отвърна ми с мълчание.

Уви! Уви обаче, нямам хладна кръв,

граничеща с безчувственост,

което би било от полза

във буквален смисъл,

за личното ми здраве и успех!

Кой психопат за бога вдига кръвна захар

от ревност, от душевна болка,

от неприкосновен контакт

със най-желаната любов,

останала несподелена?!

 

Кой?

Отговори ми кой?

 

Мълчиш.

Не казваш.

 

А беше време,

когато в моето пространство,

нахълта с думите:

"Повярвай ми!", "Страхотни стихове!",

"Аз, аз съм най-добрата!",

"Разбирам от поезия!",

"Ти пишеш толкова открито, искрено!",

"Днес вече, малко хора пишат като теб!"

 

Нахълта с шут, като във уестърн,

с каубойска шапка, с револвер,

запретнала ръкавите до лакти,

Бамбинабамбибамбубам:

"Аз, аз съм най-добрата!",

"Разбирам от поезия!",

"Повярвай ми! Повярвай!"

 

И аз избрах да ти повярвам,

да не подлагам на съмнение,

дали е истина това,

дали наистина го мислиш!

 

Не устоях на изкушението

да чуя как отеква във главата ми,

че може би за нещо ставам,

че има смисъл някакъв

във опитите ми за лирика!

Повярвах в теб,

но ти във мен не пожела!

Не си разбирала, как е възможно,

от писане във чата

и от една единствена на живо среща,

да ти напиша думите "обичам те".

Как хората градяли връзка със години,

а аз към теб така съм скочил,

скок подскок,

че даже бил съм те уплашил, ах!

Как бил съм скаран със реалността

и как живеел съм в утопия!

А ти случайно,

да си чувала за думата "ЕНТРОПИЯ"?

Кого си мислеше, че поучаваш?

Та аз живях петнадесет години

с една жена, макар и не напълно верен,

но дадох всичко, на което бях способен,

за да остана с нея, но не би!

 

Не си разбирала, как е възможно,

от писане във чата

и от една единствена на живо среща,

да ти напиша думите "обичам те".

 

И аз не го разбирам,

нямам обяснение,

и всеки аргумент "против" и "за"

е просто жалък опит да напипам онова,

което няма форма и размер,

което просто е невидимо, неосезаемо,

необяснимо!

 

Остави ме със чувството,

че си дошла при мен,

ей тъй, за забавление,

да видиш още ли работят,

добре ли щракват,

механизмите на твоите капани.

Ако било така е,

знай,

работят безотказно!

Оценка давам с пет звезди от пет.

 

Не си мисли, че не разбрах,

че с мен не бе напълно искрена.

Разбрах го още щом написа:

"Ти си женен и с дете, така ли?"

Какъв въпрос небрежен само,

при положение,

че вече бях ти дал да прочетеш

и да изкажеш мнение

за всички стихове

от бъдещата ми

небесносиня стихосбирка

"Догонвайки Михаля".

И в нея можеше да прочетеш

на две места, написано в курсив:

"на жена ми", "на жена ми".

 

По

диагонала

даже

можеше

да прочетеш

и двете посвещения.

 

А иначе изказа мнение,

че имало какво да се желае,

по изказа и ритъма,

избягването на клишетата,

но колко много те е впечатлила

подредбата на стиховете вътре,

как съм се справил с лекота

и как за теб било е трудно,

за стиховете си подредба да намериш!

И след всичко това,

след гръмките слова и патос,

относно чудната стихоподредба,

след всичко това,

когато стана на въпрос

как ходим на уроци по рисуване

със дъщеря ми,

 

да ме попиташ:

"Ти си женен и с дете, така ли?!"

 

Защо избрах да те обичам,

вместо да ти бия шута?!

 

Зигмунд Фройд, помагай!

 

Защо избрах

да се смиля над теб

и гръб обърнах

на гнева ми,

и вместо още в онзи миг

неистината да прекърша,

сдържах се и си казах:

"А може би не е добре с главата,

може би проблеми има

с паметта горката?

Щом вече влюбен съм във нея,

не бива да предавам любовта!

Обичам я, дори и да е луда!".

 

И как написа в злополучния ни чат,

че станали сте близки

с учителката по рисуване,

покрай предколедното интервю,

което си направила със брат й.

 

Близки?!

 

Та тя дори в началото не можеше да вдене

за кого въобще говоря!

Ааа, брат й, интервюто!

Писала си е била със тебе малко,

но не те познава лично.

 

Близки!

 

И след всичко това,

аз продължих да те обичам,

да бъда верен на това,

което сякаш няма форма и размер,

което сякаш е неосезаемо,

необяснимо!

 

Зигмунд Фройд, помагай!

 

Владетелко на тралалачените думи,

благоволила да изпушите със мен

една цигара, лични откровения,

в градинката пред най-големия театър,

защо ми се усмихнахте така,

защо посяхте в мене празнота,

ухаеща на смърт и вечност,

четвъртък, седемнадесети юни, вечерта?

 

И най-накрая,

позволете Ваша светлост,

позволете,

един цитат от перуанеца Вайехо:

"Ненавиждам Ви,

с безкрайна нежност!"

 

Добре де, друго исках да напиша,

но ти във мене не повярва!

Аз скочих, ти остана горе!

Но не е чак пък толкоз страшно,

защото бездната какво е?

 

Бездната е място,

приличащо на пропаст,

но без дъно.

 

Искаш да опиташ? Заповядай!

Обещавам, няма да боли.

Спокойно, ето тук,

удобно застани.

 

Какъв прекрасен задник,

как запулсира на вълни,

когато бих й шута

с най-хубавия външен фалц,

трениран близо три години!

 

Не е за вярване,

хиляда стодеветдесет и шест,

горчивосладки дни!

Хиляда стодеветдесет и пет без Нея

и само седемнадесети юни вечерта,

прегърнах я през рамо на "Раковска",

успоредно на тролея,

спускайки се към "Дондуков"

и "Бенковски",

където бях паркирал

бялото "Пежо", седан.

 

Качихме се, потеглихме

и никой повече

отникъде и никога,

не ни видя!

 

Дали говориш ми

за пълни и непълни рими,

дали във въздуха, с ръка,

рисувам ти синусоиди?

 

Не знам,

не знам,

не знам.

 

Застинаха и двамата

сред формалиновите думи,

на тази

унищожителна,

на тази

вкаменяваща,

но жизненонеобходима,

хирургическа

поема.

 

Поема

 

за Иван и Нея,

които можеха в реалния живот,

поне понякога да си говорят,

за глупости да спорят

или просто да се чуват,

но не би!

 

Добре де, и онази вечер стига!

На нея

аз ви казах всичко!

 

Простете ми и двамата!

Простете ми!

Простете!

 

Иван и Нея,

 

на до́бър път

 

и сбогом!

 

 

Скалпел моля!

 

Лекарят, попаднал във задръстване

и пропуснал да увисне на бесилото обезсмъртен,

в една картина с улични фенери,

дойде на визитация и каза:

- Изрязахме копнежа,

беше доста натежал!

Скоро всичко ще зарастне!

Ще Ви остане белег,

но затова пък спомен!

 

Добре де,

 

ясно.

 

Спомен.

 

Не си отива тихата тъга

по онова,

което би могло да бъде

и което

си отива безвъзвратно.

Отива си,

отива си копнежа.

 

Тъгата е приятел верен.

Истината също.

 

Не беше само писането в чата

и неустоимите похвали,

нито само срещата на живо.

Силуетът нарисуван с химикалка,

ръка протегнал към мастиленото слънце

и онази снимка със червеното ти яке,

на която ми напомни баба,

която пееше с прекрасен глас:

"Минаха години без да те забравя аз!"

 

И стиховете ти!

Не всичките, но някои ...

О, Боже!

Така ме трогваха и трогват всеки път,

че даже цялата ти неприязън,

не би могла това да промени!

Зелените следобеди и шарената тениска,

които карат ме отново да се питам:

Дали говориш ми

за пълни и непълни рими,

дали във въздуха, с ръка,

рисувам ти синусоиди?

 

А истината е една и Тя е,

че трябваше след първите ти думи,

с поздравления към мен,

тогава още

трябваше да те попитам:

"Благодаря за милите Ви думи,

но какво конкретно имате предвид?

Кои от моите стихове сте чела и къде,

при положение, че към момента

са в процес на редактиране?

Учителката по рисуване

избърза може би с анонса на корицата,

която впрочем стана много хубава,

но все пак, моля Ви кажете,

откъде и колко сте прочела,

освен това за хищника самотник?

И защо така с намигване,

ме заговаряте във чата?

Две години преди Вас,

една жена не спря

да ме засипва със похвали,

докато накрая не превзе сърцето ми и го разби.

Семеен съм с дете.

Какво от мен очаквате?"

 

Вместо това, понеже си красавица

и бракът ми клонеше

към своя неизбежен край,

но все отлагах по причини,

които тук не ще напиша,

а и за капак получил бях любезен отказ

от едно издателство със думите,

че като цяло това, което съм им предоставил,

не би могло да мине за поезия:

реагирах инстинктивно като жертва,

защото това е ролята, в която

най-добре, с годините, се въплатих.

И първите ми думи написани до теб,

съвсем естествено и подсъзнателно,

гласяха следното:

"Все повече съмнявам се,

че стиховете ми за нещо стават,

все повече съмнявам се,

дали въобще е струвало си да ги пиша."

Така е, не бива да го крия.

Измолих си съчувствие

и го получих,

в цялата му прелест:

"Струвало си е да ги напишеш!

Разбирам от поезия!

Повярвай ми, повярвай!"

И филмът почна.

 

Това със сигурност е форма нарцисизъм,

макар и по-прикрит

и не така открито търсещ,

отразяващите ласки

на безмълвните огледала,

но със сигурност,

със сигурност съдържащ,

онази смесица

от помисли и суета,

която кара те да мислиш,

че има някой на света,

за теб единствено създаден.

Но въпреки това и въпреки

печалната ми неспособност,

да бъда адекватен на мига,

там долу в сутерена,

на бирарията със

завъртяно

немско

име,

седяхме двамата на масата във ъгъла

и разговаряхме запалено,

със жестове и мимики.

 

На масата във ъгъла,

говореше ми с френското си "р",

за пълни и непълни рими,

а аз във въздуха,

с ръка,

рисувах ти

синусоиди ...

 

© Иван Бърдаров 2018. Всички права запазени.