Животът умира,

всичко се руши,

чувстваш, че побъркваш се ти.

Вървиш, вървиш по сивия път,

който те води към пъкления кът.

Пълен мрак, после светлина.

В теб затреперва твоята душа.

Виждаш хора отдавна умрели и деца, никога бял свят не видели.

Писъци страшни раздират нощта,

хей, човече, ами сега?

Накъде ще поемеш в тази мъгла?

Дяволът те вика - Ела при мен,

но ти от злото не си заслепен.

Злато и пари нямаш си ти и несбъднати остават твоите мечти.

Като птица без криле, бродеща в черното небе,

като риба без вода умираща на сушата сега,

чувстваш се ти, о, да!

В сивия свят, в бетонния град,

милиони безлични души, които дори не познаваш ти,

бродят в гъстия нощен мрак и отекват зловещо стъпките им пак.

Ден след ден животът минава,

но нищо по-добро в света не става

и ти вървиш към своя край,

а искаш да живееш в мечтания рай.

На остров малък, в малка страна,

цялата потънала в зеленина,

далеч от грижи и суета,

ти искаш да осъществиш своята мечта,

ти искаш да освободиш своята душа.

И ето - весело море докосва твоите нозе,

птичите песни огласят равното поле,

вятърът полюшва палмите леко,

вълните докосват брега тъй меко.

Всичко тук е много красиво,

но ти пристъпваш колебливо.

Вярно ли е всичко това?

Мираж или истина са тези неща?

В другия свят в бетонния град

мъртвешко бледата Луна прониква през сивата мъгла.

Проснат човек лежи в блато, а над него кръжи черното ято,

Смъртта е взела и тази душа, за да я заведе във вечността.

Отново сенките бродят навън и търсят жертва за вечния сън.

Хей, Ти, докосни своята мечта. Ах, колко измамна, измамна е тя!

Хей, Ти, докосни своята мечта. Ах, колко измамна, измамна е тя!

1997 г.