Докъде ли?
Докъде ли отвели ме биха очите ти,
ако бяха небе, а ръцете – криле?
Докъде ли ще стигнат нозете ми,
ако нямах мечти - две летящи нозе?
Питам бялата, луда луна,
ала все зад облаци сиви и тъмни
крие своята пълна снага,
зад две шепи звезди, но бездумни.
И във скута ми капят ли, капят...
като тиха роса окосени сълзи,
а в сърцето ми спомени давят
неизплувала обич във твойте очи.
Лунатичка съм станала сигурно.
По пълнолуние не мога да спя,
и я питам за теб... и за всичко,
дали помниш ме още, и спиш ли сега.
Докъде ли бих стигнала, тичайки
със тази обич-самотница в мойте гърди?
Докъдето душата преглъща илюзии
и превръща мечтите в две течащи реки...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
