Дори врабчетата изчезват

rudin (Иван Христов)
858 1444

18.09.2016 г., 15:50 ч.

Поезия » Гражданска

497 0 4

от видовия фондов ген

човек когато недоглежда

света, от Бога сътворен.

Брутално се намесва, грубо

в природата ни, ден след ден.

Нехае той какво загубва

от злост и алчност заслепен.

Ако заспя и се събудя

във някой бъдещ, мрачен век,

ще ахна, смаян от почуда

и срам пред думата: „човек”.

И ще поискам да се върна

във детството си начаса,

когато врабците на тумби

кълвяха житните зрънца.

Когато гълъби летяха

в прозрачносиньото небе

да сгрея тук, под родна стряха

изстиналото си сърце.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

diad011 (Васил Йотов)

2016-09-18T18:56:07+03:00

Губим всичко дори най необходимото! Водата. Поздрав за стихотворението!
Katriona (Кети Рашева)

2016-09-18T18:23:22+03:00

Единственото, което ме радва, е че има хора, на които им пука. Много харесах!
Ve2666 (Василка Ябанджиева)

2016-09-18T18:21:59+03:00

Нехаем, но ще си патим. Всичко губим малко по малко-пчели, птици риби, дом животни. Харесах! !
koli4a (Никола Апостолов)

2016-09-18T17:37:45+03:00

Много загриженост и по бащински топла към природата и по- точно към птичия свят.
Харесах, Рудин! Прав си! Поздрави!!!