Кристали от прелест магична валят
и снежно вълшебство танцува навън
във облачен плащ се е сгушил денят
сънуващ най-цветния пролетен сън.
На хълма притихнал съвсем на ръба
заставам и взирам се пак надалеч
въздишка с усмивка проронвам едва
смирена да бъда все нещо ми пречи.
Дали е това, че мечтая безспир,
измисляйки приказки с хъс и размах?
Аз губя се в бялата девствена шир
покой тук блажен и жадуван познах.
Дали пък защото не скланям глава,
порядки не спазвам, въставам с юмрук
бунтовно и гордо напред все вървя
и явно се справям прекрасно дотук.
Съвети не искам, затуй по-добре
на пътя не стойте, дръпнете се де!
Душата – виелица в зимно небе,
безсмъртна остава и след векове.
© Мария Митева Всички права запазени