Душата ми се учи да върви
... щом тръгна в прегорелите треви да си проводя залеза на хълма,
душата ми се учи да върви, и – цяла! – с проста радост се изпълва,
че слънчицето беше днес добро – и сумракът драперии му стелва,
над мен ще сипне звездното сребро небето от бездънната си делва,
не знам успях ли в миналия ден със всекиго да съм добър и нежен? –
дали разбраха хората край мен? – че няма смисъл да се таралежим,
да гаснем в злоби, пакости, войни и вечно някому да правим мръсно?
Ще вярвам до последните си дни, че винаги доброто в нас възкръсва.
В тъй късичкото наше "C'est La Vie" потъвам с обич в благия си заник.
Душата ми се учи да върви! – протегнала към вас две топли длани.
. .
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
