Душата ми за твойта пита
Душата ми
за твойта пита,
а тя остава
ненапита,
но ето –
лекичко почуква
и с дъх омаен
ме напуква,
когато почва
да говори
за Луна
и слънчеви простори
и чувствам в тебе
зрялата жена,
понесла скърби –
не една,
как мислиш трезво,
чрез сърцето
и радост грее
на лицето,
от бликащата
сила,
която в интелекта
се е преродила
и, даже в мъка
да проплаква,
остава си за нас
еднаква.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Рибаров Всички права запазени
