Душата ми
за твойта пита,
а тя остава
ненапита,
но ето –
лекичко почуква
и с дъх омаен
ме напуква,
когато почва
да говори
за Луна
и слънчеви простори
и чувствам в тебе
зрялата жена,
понесла скърби –
не една,
как мислиш трезво,
чрез сърцето
и радост грее
на лицето,
от бликащата
сила,
която в интелекта
се е преродила
и, даже в мъка
да проплаква,
остава си за нас
еднаква.
© Валери Рибаров All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
