два пътя се вият напред

скрити от гъста мъгла

часовник тиктака зловещо зад мен

кънти наблизо тънкият му глас

вече няма земя под краката

чакам със стиснат юмрук

в нищото вградена кат сянка

аз била съм и ще остана тук

далечният кучешки лай

се простира из празната вечер

не вижда се другия край

и не идва познатата есен

два пътя се вият напред

и не знам по кой да поема

часовника спира на десет без пет

има време на пътя да легна

и с Луната да мъжделея

заедно крепящи глухия свят

с камъка под мен да се слея

скришом от своя несигурен глас