Две
Двамата с теб сме от двете страни на контейнера.
Аз съм от светлата. Ти, съответно, от тъмната.
Аз си изхвърлям боклука след сита вечеря.
Ти го претърсваш със гладните пръсти на мъката.
Аз съм от светлата. И при това съм за малко.
Хвърлям и тръгвам, а някой ме чака във къщи.
Ти си от тъмната. В моя боклук е съдбата ти.
Дълго се ровиш, защото за теб няма връщане.
Дълго се ровиш. По-дълга е само косата ти,
тази коса, натежала от смрад и порои,
тази брада, олигавена с призрачен вятър.
Виждам на Робинзон по-първобитния двойник.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Вкъщи съм. Тъмно е. Щраквам ключа, да ми светне.
Пáри ме силно желание да се избръсна,
искам веднага до чисто, до гладко да блесна.
Как изведнъж тези косми са толкова мръсни!
А тоалетната странно ме успокоява:
пускам водата и виждам, че всичко е точно,
еднопосочна е струята, както си трябва...
Страшни са, Господи, кофите Ти, двупосочните!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени
