Две момини сълзи
ДВЕ МОМИНИ СЪЛЗИ
... нощта си грабна шапката и шала – и нейде надалече отлетя,
в едно съседно дворче из квартала ти краднах шепа пролетни цветя,
май, момини сълзи или зюмбюли? – и тихо размечтах се призори
да идем пак на някой плаж през юли, или да хлътнем нейде вдън гори,
в светулкова коруба да те скрия, да ти сплета колибка от камъш,
да дишам, да те гледам, да те пия със ненаситността на светъл мъж,
и вятър да ми свирне през усоя: – Да, тя е твоя! – сетне да рече,
и в мене 100 лирически героя да пейнат с глас на пролетно врабче,
щом слънчицето тихо се притули, и да те милна – с белите брези! –
Жена със седем стръкчета зюмбюли и две прекрасни момини сълзи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
