А къде са приказните светове,
в които вярвах...
надеждите, мечтите ми
къде се разпиляха!
Знам, че ме обичаш,
някак си по твой си
собствен начин,
труден за разбиране
(поне на мене).
Знам го,
сигурна съм,
не винаги е нужно да разбираш
нещо, за да знаеш, че е истина.
Труден за разбиране,
труден за обичане,
така те исках,
така те имах,
така ще те запомня,
на тръгване...
А ти ме запомни красива,
каквато бях за и заради теб,
а всичко останало -
забрави го...
Надеждата, че всички се
променят рано или късно
към добро...
Надеждата във вярата,
да вярваш в мечтите си,
детинската ми наивност,
глуповатият блясък в очите ми...
Не, те са си само мои
и на никого не ги подарявам...
дори и на тебе,
само за да ме приемаш такава -
каквато не съм,
за да бъдем едно цяло
(две парчета без половина).
© Магдалена Динева Всички права запазени