Ей го, на, промъква се зад храстите.
Очите му като мехури се издуват.
В гърдите му се блъскат диво страстите
и вряла кръв в главата му нахлува.

В един прозорец, лепнат над градината,
преливат се два тъмни силуета..
Кой би могъл да е мерзавецът с княгинята?
Дали не е месарят? Или кметът?

Или пък оня дърт наперен адвокат
с мустак засукан и цилиндър моден,
със който влажни погледи в откат
разменяха си на площада ходом...

Сега навярно впива мазни устни
в извивките на шията ѝ бяла..
И гладка като порцелан, в ръцете гнусни
на тоя мъж, ще засияе цяла...

И в пристъп луд на ревност нечовешка,
героят ни се стрелна през вратата...
-Простете, моля, станала е грешка! –
едвам му се изплъзна от устата.

Навярно бе се много слисал,
че с бърза стъпка се изнесе вънка.
Ни лучец ял, ни лук мирисал,
на ново взе да стриже трънките.

С усмивчица доволна и княгинята 
пое си плътно въздух и запъшка...
Затегна пак корсета ѝ слугинята.
- Па то не беше ревност мъжка? –

изсъска тя през зъби гласно
и връзките на възел върза.
Па да се мъчи като куче бясно
тоз, дето сред нощта ще бърза

с нетърпеливи пръсти да опъва.
Да точи лиги, па да плюе.
И напосоки да кълне и псува,
та чак и князът да го чуе.