Дядо
Дядо
С последни сили мълком се изправи.
Усмихна се, а сетне зарида.
Сълзите си избърса във ръкава,
държейки снимка стара във ръка.
"Ти питаш, чедо мило, ненагледно,
дали съм любил, млад кога съм бил?
Обичах я... Обичах до последно.
От обич не един път съм грешил.
Било е лудост. Време на промяна -
картечници, войски и гладни дни.
Отиде си тогава още мама,
на фронта враг другаря ми рани.
И млад съм бил. И беден, но обичах.
Обичам я, откакто я видях -
по-нежна и прекрасна от кокиче,
привело стрък над пролетния сняг.
С коси, оплели слънцето в небето,
от златна прежда с облаци безброй.
С очи, по-яркосини от морето,
разсеяли подводния покой...
Не сетих как измина толкоз време
и Дяволът ли, Бог ли, ми я взе...
Да бе поискал мене той да вземе,
да хвърли ме където той си ще,
но тя да бе останала след мене,
да можех да я гледам скрито аз.
След грижите по двора, уморена,
да дремне на миндерчето за час.
Но няма я. И в гърлото ме реже
познатата, проклета самота.
Момичето с коси от златна прежда
за мен не ще огрее днес света.
И тъмно ми е, даже и по пладне.
Погачата изстина от зори.
На клона сух едничка черна врана
раздухва с грак студените мъгли..."
Така редеше със сълзи в очите,
все тъй със снимка стара във ръка.
И вече знам, щом двама се обичат,
не ще ги раздели дори Смъртта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Яна Всички права запазени
