Дявол да го вземе
ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ!
... Но, дявол да го вземе, още дишам,
живея още, бял перчем развявам,
боли ме още, още в рими пиша,
кръвта не бърза да се утаява...
Но някак с половин глас вече пея,
до половина чашата наливам.
Не можех на каишка да живея –
какво тогава шията претрива?
Уж бяхме вълци – дръзко вълче семе,
уж виехме по вълчи към луната...
Пак вия днес, но, дявол да го вземе,
като на куче хвърлят ми комата.
По кучешки – приятел на човека –
понякога въртя опашка само.
Като домашно куче дишам леко
– опитомени вълци просто няма.
Полека вълчето у мен се стапя –
дали не ставам куче, Боже мили?
Навярно още мога да захапя,
но да разкъсам вече нямам сили.
Не съм какъвто бях, но вече стига –
и кротостта е непосилно бреме.
Вълкът, дори завързан на верига,
не става куче, дявол да го вземе!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
