Дявол да го вземе
ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ!
... Но, дявол да го вземе, още дишам,
живея още, бял перчем развявам,
боли ме още, още в рими пиша,
кръвта не бърза да се утаява...
Но някак с половин глас вече пея,
до половина чашата наливам.
Не можех на каишка да живея –
какво тогава шията претрива?
Уж бяхме вълци – дръзко вълче семе,
уж виехме по вълчи към луната...
Пак вия днес, но, дявол да го вземе,
като на куче хвърлят ми комата.
По кучешки – приятел на човека –
понякога въртя опашка само.
Като домашно куче дишам леко
– опитомени вълци просто няма.
Полека вълчето у мен се стапя –
дали не ставам куче, Боже мили?
Навярно още мога да захапя,
но да разкъсам вече нямам сили.
Не съм какъвто бях, но вече стига –
и кротостта е непосилно бреме.
Вълкът, дори завързан на верига,
не става куче, дявол да го вземе!
© Валентин Чернев All rights reserved.
