Дъждът вали.
Ти мислиш за забравен спомен.
Духът стои от раздялата сломен.
Две сълзи се стичат по раните сърдечни,
дъждът не спира,
а дните са далечни.
Мечти се реят из небосклона мрачен.
Душата затворена - в кафез прозрачен.
Сърцето кърви от съмнение пропито.
Дъждът барабани и пита: “не тупти ли отляво сърцето?”
А то мълчи посърнало и сиво,
Афродита заляла го е с горчивото си вино.
Сега и аз мълча,
но чувам писъците на нощта.
Кръвта от раните попивам и отлитам със спомена за дъжда.