В една тъмна нощ бялото ти лице

заледи погледа ми тъжен и унесен,

в тишината плачеше твоето сърце

и изпращаше дъждовната есен.

Приближих се и тихо попитах –

защо плачат тези пъстри очи,

защо отново всичко не опитат

за сбъдване на любовните мечти.

Каза, че била самотна и чакала

любовта на някой самотен мъж,

заради това в тишината плакала,

докато не чула гласа ми изведнъж.

Тогава съдбите откриха проблема,

в нощта беше излекувана тъгата,

спря дъждът – разреши тази дилема,

осъмна денят заедно с дъгата...

Но след дъгата дъждът пак заваля

и премахна усмивката от лицето,

чак до зимата той не се спря –

остана празно и сухо небето.

Още помня този прокълнат час,

когато взаимно всичко обещахме,

роди се любовта тогава между нас,

а днес даже не се и познахме.