Дъждовно
Стоя без звук зад старото перде
дъждът разказва приказки от вчера,
и слънцето в душата ми краде,
опитвам се причина да намеря,
сред облаци, които се чумерят,
да нарисувам слънчеви лъчи,
но като вък побягнал от потеря,
светът е мокър, зъл и саможив,
настъхнало се зъби и мълчи.
— Наивна си! – вън вятърът мълви
и тихичко присяда на стобора,
полягат тихо калните треви,
несвързано капчуците бърборят
и сякаш са измрели всички хора.
И приютени са в далечен рай,
и шепне ми Луната що да сторя:
— "Ти люлка от словата си създай,
ще се люлеем с тебе, до безкрай.
Ако разсъмне смръщен пак денят,
ако с дъжда излее яростта си,
и ако розите внезапно прецъфтят,
ще тръгнем с теб – две луди, беловласи,
които с глас се смеят на ума си...
Сребро ще пръсне звънкият ни смях,
дъждът звездите няма да угаси,
а сам ще засияе, като тях...
А ти кажи: — Насън, но полетях."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
