Дълбоко се взирам...
Дълбоко се взирам в простора мъглив,
като спуснато сиво и тежко перде е,
даже лъч не прониква и тъй мълчалив
денят студенее, потръпва и си отива.
Лютив е студът, когато от север ветрее
на салкъма през клоните тъмни и сухи.
Димна завеса в очите сълзее...
и от стържеща влага - чернее, чернее.
Денят натежал, более за топла прегръдка
на лъчите, изгубени в мъглите и времето.
А тъгата в ситен дъжд се излива в очите,
надеждата чака... да се прочисти небето.
Аз събирам в своите шепи бели камъчета,
по водата подскачащи жабчета пускам.
Ако усмихна очите, лъчите ще грейнат,
но трябва... много силно да го поискам.
като спуснато сиво и тежко перде е,
даже лъч не прониква и тъй мълчалив
денят студенее, потръпва и си отива.
Лютив е студът, когато от север ветрее
на салкъма през клоните тъмни и сухи.
Димна завеса в очите сълзее...
и от стържеща влага - чернее, чернее.
Денят натежал, более за топла прегръдка
на лъчите, изгубени в мъглите и времето.
А тъгата в ситен дъжд се излива в очите,
надеждата чака... да се прочисти небето.
Аз събирам в своите шепи бели камъчета,
по водата подскачащи жабчета пускам.
Ако усмихна очите, лъчите ще грейнат,
но трябва... много силно да го поискам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
