Дълбоко се взирам...
Дълбоко се взирам в простора мъглив,
като спуснато сиво и тежко перде е,
даже лъч не прониква и тъй мълчалив
денят студенее, потръпва и си отива.
Лютив е студът, когато от север ветрее
на салкъма през клоните тъмни и сухи.
Димна завеса в очите сълзее...
и от стържеща влага - чернее, чернее.
Денят натежал, более за топла прегръдка
на лъчите, изгубени в мъглите и времето.
А тъгата в ситен дъжд се излива в очите,
надеждата чака... да се прочисти небето.
Аз събирам в своите шепи бели камъчета,
по водата подскачащи жабчета пускам.
Ако усмихна очите, лъчите ще грейнат,
но трябва... много силно да го поискам.
като спуснато сиво и тежко перде е,
даже лъч не прониква и тъй мълчалив
денят студенее, потръпва и си отива.
Лютив е студът, когато от север ветрее
на салкъма през клоните тъмни и сухи.
Димна завеса в очите сълзее...
и от стържеща влага - чернее, чернее.
Денят натежал, более за топла прегръдка
на лъчите, изгубени в мъглите и времето.
А тъгата в ситен дъжд се излива в очите,
надеждата чака... да се прочисти небето.
Аз събирам в своите шепи бели камъчета,
по водата подскачащи жабчета пускам.
Ако усмихна очите, лъчите ще грейнат,
но трябва... много силно да го поискам.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
