***
Самотна на кея безмълвно стоя,
Вълните бурни нашепват слова,
Дъждът е студен и мокра съм аз,
Но гледам морето час подир час.
Насреща си гледам, смирено момче,
Стои той на кея със скица в ръце,
Рисунката мокра, та все пак вали,
Но личаха на нея две женски очи.
Аз седнах до него, без думи дори,
Погледнах го, после извърнах очи,
Загледах морето, небето, брега
И усетих как ме пронизва студа...
Момчето изхвърли скицата бледа
И после и той безкрая загледа...
Стоим, непознати, в студения ден -
Аз гледам веч’ в него, той гледа във мен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кристина Пейкова Всички права запазени
