Едем
Прекрасна е тази привичка
да чоплиш къдриците с пръсти.
На устните меката сричка
зарових в косите ти гъсти.
Притихнал – като сред монаси,
четящи неделна молитва,
аз вече задържам дъха си,
и в мене се бавно разлиства
на чувството нежно дървото,
че жив съм, мотив от картина,
във който ми носиш реброто
в едемската свята градина
и лека – душата ми свети,
подобно планктон в океана,
немея – дете сред планети,
което при тях ще остане!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Димитров Всички права запазени
