Един недовършен край...
Безкрайни пътища ме спъваха,
за да не мога да стигна до теб.
Улиците тихо запустяваха
от безнадеждния ми плач.
Един недовършен край,
но все пак край - неизплакан...
Колко пъти сядах до теб?
Вглеждах се в болката ти.
Там беше горката ти душа,
измъчена, обвита в тишина.
Само светлината оставяше
бледа следа в очите ти,
но от нея чак ми се доплака...
Колко пъти се молех за теб?
Молитвено пристрастие получих!
Останах няма, пред неизбежното утре,
взело в торбата си всички наказани думи.
Събрах с надежда всички молитви
и отворих вратата да дойда при теб...
Нямаше път, а само безпътие!
И там в дъното съзрях...тих храм на самотата,
и една несравнимо тиха пустиня - тъга.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Йорданова Всички права запазени
