Една неразбрана история

Дебела скука в тъмнината, въртейки подло своите очи,
облива в сянка цялата стена от спомени и посочва точно мен,
за да изкупя греховете си във самота, без слънчеви лъчи...
Ала душата знае, че миг във самота е век от пустиня обгорен.

И дълбае с призрачна кама, намазана със дяволска отрова

и призрачно витае като будно-плачещо съзнание във мисълта,

подхвърля разума, както ураган подхвърля стоманена подкова...

Ала душата знае, че крепостта ù може да разбие само завистта.

Раздига виелица от есенни листа, затиснати под преспи тежки -

есенни листа като спомени, удавени в омраза от любов...

И думи, изречени във пукаща жарава от клони счупени и жежки...

Ала душата знае, че в огнения студ на любовта ражда се живот.

Прошката разбива самотата, както чук дебело кремъчно стъкло

и пламъкът отново в студена чаша заиграва в баланс идеален,

ала душата знае, че любовта е като двойно заточено свредло,

което се в прегръдка от стомана лесно изхабява и трябва...

                                                             ... да се остри...

                                                            ... в танц от чувства запленен...