Викай, плачи, удряй,
но недей да мълчиш!
Убиваш ме повече,
когато го правиш.
Мрази ме, а после, че ме обичаш, кажи
бъди опората, в която повярвах!
Мразя това, което сме сега,
но обичам теб и това е факт!
Как можахме да се нараним така,
не помним дните, в които не ни бе страх?!
Сега не смеем да се погледнем дори.
В очакване на поредния сблъсък… затваряме очи.
Очакваме всичко да мине – без сълзи и кавги,
а сякаш все повече привличаме тези омразни беди.
Затова викай, плачи, удряй,
но недей да мълчиш!
Това ли заслужаваме - да бъдем сами?!
Толкова силна ни бе любовта
и така бързо в пламъци изгоря!
© Александра Василева Всички права запазени