Викай, плачи, удряй,

но недей да мълчиш!

Убиваш ме повече,

когато го правиш.

Мрази ме, а после, че ме обичаш, кажи

бъди опората, в която повярвах!

Мразя това, което сме сега,

но обичам теб и това е факт!

Как можахме да се нараним така,

не помним дните, в които не ни бе страх?!

Сега не смеем да се погледнем дори.

В очакване на поредния сблъсък… затваряме очи.

Очакваме всичко да мине – без сълзи и кавги,

а сякаш все повече привличаме тези омразни беди.

 Затова викай, плачи, удряй,

но недей да мълчиш!

Това ли заслужаваме - да бъдем сами?!

Толкова силна ни бе любовта

и така бързо в пламъци изгоря!