Старица уморена, бледна

до мен веднъж приседна.

И заговори с ведър глас:

• Не съм ти непозната аз...

  Отърваване от мене няма.

  Ще кажа истина голяма..

  В живота който ме е срещал,

  живее с мисълта гореща,

  че него ще застигна също

  и после просто няма връщане...

  Усмихнах се на старата жена.

  Животът има своята цена.

  Човекът, тръгвайки със теб,

  не изчезва в черния ти креп.

  Той посял е обич в хиляди слънца,

  себе си оставил е във своите деца,

  със дела добри света е развълнувал...

  Старицата, обаче, негодува:

• Светът е лош, объркан и нещастен...

  А аз съм изход за мнозина най-прекрасен...

  Къде е този твой добър човек?

  Къде е добрината в тоя век?

  Отново се усмихнах на жената -

  от работа е мръднала, горката...

  Изглежда в мисълта има повреда -

  много телевизия напоследък гледа.

  Добрите хора не ги показват там.

  Добрите хора са на Бога храм...

  И невидимият им живот остава,

  делата им не се забравят.

• Не искам с теб да разговарям -

  старицата не се предава. -

  За човеците във днешно време

  аз съм любимата тема.

  Всеки има своята Голгота,

  но никой не цени живота.

  Много работа ми струпват на главата.

  Без човеци ще се завърти Земята.

  Явно бабата не ще да проумее

  как човекът след смъртта живее.

  Господ прибира духа на небето.

  А той живее и във сърцето

  на всеки, който е дарил с любов.

  Старата си има отговор готов:

• Помнят, помнят, 40 дни...

  Това е - нищо не може да се промени.

  Докога ще споря? Хора разни по света.

  Старата е права за някои неща.

  И все пак, все пак - любовта остава...

  Бабата се хили, да отговоря ли -

  не си заслужава...