Вчера протегна ръка
към кичур от косата,
чертаеща лицето ми,
а горкото ми сърце
забрави как да бие.
Внезапно заискриха
прашинки около ни:
всички електрони
на цялата вселена
се скупчиха в ръката,
преминаха в косата,
от една-едничка нишка
(явно е достатъчна).
Заредиха главата,
очите, бузите, устата.
Накрая и сърцето
забрави как да бие.
Отпосле се присети
и хукна подир ритъма
си. Днеска то копнее
в дланта ти да живее,
трепка си и чака
твоите електрони.
Още ритъма си гони.
Все не го достига,
все не се отказва.
© Л.Л. Всички права запазени