Епитафия

И така, додет' небето се синее,

не плачете, хора, там се рее моят дух.

Веч свободен, непотъпкан от съмнения,

сега съм цяла и сега живее ми се тук.

И пак се сещайте за мен, когато завали,

но не с тъга - не това са моите сълзи.

С капките от дъжд стълбица към вас строя

да видите, че чиста съм сега, неопетнена от света.

Далеч, но всъщност толкоз близо,

стига само да отворите сърца.

Потърсете ме във нелогичното,

отдето вечно тихо ви крещя.

Не носете ми цветя...

Искам само с листите им в спомен

аромата си да разнеса.

Без корени, без бодли и суета -

своя корен аз да пусна на света...

Но ето пак се чуват тежки стъпки

в близост до моето вечностудено лобно легло.

Чрез полъха на вятъра злокобен питам:

"Защо пак ме търсите тук, защо?".

Стига, човеци, сега не съм просто труп,

а бродница, надмогнала смъртта...

Чиста съм сега. Чиста душа...