Идва златокоса есен.

Усещам я като въздишка в сънената утрин.

Долавям шепот на падащи листа.

Тръгвам по невидими пътеки.

Слънцето ги гали със лъчи.

Водят ме към морето.

То е почти заспало.

Ще го събудя. Ще му влея малко от моята млада кръв.

И то ще усети пулса на сърцето ми.

Ще прошепне моето послание към едно момче.

После ще си отида тихо като птица.

Понесла на крилете си спомена за една далечна и красива любов.

Пазя я...

На най-светлото място в душата си...