Есенно
Възкръсваше в друг, всеки който я вкуси...
Само Бог знаеше за добро ли е бùло...
От нежността ù заспиваше даже Изкуството.
Глупостта се забиваше в тялото, като жило.
Всеки, който бе с нея, си тръгваше бос,
по жарава, по въглени, даже във киша...
Нейната болка се стелеше на откоси...
Нейната страст - не можеше да се опише...
Всеки, който я пи, завинаги ще я помни...
Тази кучка - любов в сърцето му ще остане...
Устни нацепени и пълната стомна...
От коси, от ръце - целият си в нишани...
Всеки, който с нея не бе, в съня си я чакаше.
Страстно желание... За Последния Път...
Една фантазия замръзва в стъклото разплакана...
Ехо и камерност от стопената плът...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
