Вятър... сняг... студ... замръзнали мечти...
бягам през парка, забравла пътя към себе си...
Снегът скърца под краката ми,
напомняйки ми звукът на биещо сърце...
Минавам покрай хората, залутани в собствената си мизерия,
изстръпнали, мънички, сами,
сами сред много и много в самотата.
Усещам, че ръцете ми замръзват -
липсва им малко топлина, малко истинска любов.
Но само на мен ли? Какво съм аз на фона на цялата пустош?
Прашинка във Вселената или цяла Вселена,

събрала в себе си хиляди прашинки.
Бягам по-бързо с надежда да стигна донякъде,

само не доникъде,
а в очите ми се блъскат малките снежинки,
събрали в себе си много неизречени желания,

много забравени послания.
Вече се изморявам да бягам,но продължавам...
Продължавам да търся себе си в лъжливата истина,
в букета от увяхнали мечти.
Протягам ръка да те докосна, но си толова далеч...
а същевременно и толкова близо... моето вдъхновение.
Вече усещам студа по цялото ми тяло,
пронизващ, остър... безсмъртен...
Вятър... сняг... студ... замръзнали мечти...
бягам през парка, осъзнала себе си.