* * *
Аз толкова приличам на детето,
което в мен живее нелюляно,
в краката си не гледам, а в небето
и ето ме с превързано коляно.
Боли ме не коляното - сърцето,
миг, два ще падне възрастната маска,
но аз не плача, плаче в мен детето,
че удар пак получи, вместо ласка.
От сълзи уморено там - в душата,
заспива то с превързано коляно,
а в мен проплаква тихичко жената,
пробудена от чувство неразбрано.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
