Обличам се в рокля от лъжи.
Така съм свикнала. Прикривам се от другите.
С фалшива кожа дишам.
И само нощем съм различна.
Играя си с дъжда, размиващ се по моите прозорци.
Не плача, щом ми е студено.
Прегръщам капките до своето лице.
Нежни струи истина се стичат.
Убивам я - и няма писък в тъмното...
Когато дойде утрото, съм тази, същата -
изгубена от всичко и от хората.
Обвита в тайни - наметвам пак любимия си шал.
Такава съм. Така обичам.
С фалшива кожа дишам.
Не ме разбират - и трябва ли?
В свят от болки и лъжи...
© Сиана Петкова Всички права запазени