ФЕЯТА НА ТАНЦА

(на Моника)

Красива фея във нощта танцува,

и единствено за танца приказен, с усмивка тя бленува.

Ефирна и прекрасна, с огряно от бледата луна лице,

танцува ден и нощ, със разтуптяно от вълнение сърце.

Танцува тя безспирно, без умора, без дори за миг да спре,

а ангелите ù завиждат, танцувайки сами на нощното небе.

Но те не могат като нея тъй пламенно и леко да танцуват,

и през сълзи от възхищение на нея със почуда се любуват.

А феята ефирна, създадена от грация и светлина,

с усмивката си покорява, ангелските плачещи сърца.

И изведнъж в нощта прекрасен дъжд започва да вали,

но гледа тя нагоре и вижда, че това са ангелски сълзи.

О, Боже, каква е таз харизма? - ангелите питат изумени,

и от силата на феята пред Бог застават мъничко смутени.

Нима не разпознавате тоз неземен ангел като вас,

нима не виждате, че и той във въздуха се носи със лекотата на пегас?

Аз огъня от феникса могъщ дарих на нейното сърце,

за да танцува и с танца огнен тя да радва моето небе.

Лекота на пурпурната пеперуда  ù дадох аз без капка свян

и с крилата си във въздуха да пърха, като ангел замечтан.

Дори земята под нозете да трепери забраних,

и от свойта сила на феята да дава, наредих.

А водата - тъй плаха и ранима, когато видя я във нейната сълза,

и тъй могъща вечер, когато в нея сам се скрива залеза.

Съчетах природните стихии - земя, а после огън, въздух, та дори вода,

за да може тя със танца да разпръсква от божествената светлина...

и не при мен аз искам този ангел тъй неземен и прекрасен да танцува,

а човечеството от таланта му опиянено, на земята да пирува!