Живееш ти във студ и самота,
но те топли нещо в лявата страна,
знаеш го, усещаш го и му казваш да мълчи,
па то напук на теб не спира да крещи.
Усещаш как във мозъка се настанява
и странни мисли като заповеди то издава.
Започва спомени да вади и монтира,
кани се един красив филм пак да прожектира.
Като в кино, завесата пада и драмата започва,
познати хора и действия и под тебе губиш почва.
Кръвта във вените отново закипява,
усещаш как сърцето леко заздравява.
Но, разбира се, това е филм и има своя край,
а този край за теб е един недоизживян Рай.
Тази драма я гледаш за път пореден
и вече сериозно става някак вреден.
Топлината в лявата страна пак избледнява
и самотата доволно пак те поздравява...
© Стоян Димов Всички права запазени