Във Куопио, в дивната Суоми

по воля Божия се озовах.

Сред езера и лесове (горко ми!)

аз чудна фея там съзрях...

"Защо "горко ти" - би попитал някой -

щом "чудна" я наричаш ти?"

Ще разбереш това, нетърпеливи,

но по-нататък продължи.

Тя също бе дошла от край далечен:

Чак от Сиатъл - град на океана Тих и вечен.

Не знаеше за мене нищо тя.

Не знаех също нищо аз за нея.

Но щом я зърнах и разбрах,

че вече й принадлежах.

И все по-силно чувствувах

за любовта й, че копнея.

Около двайсет дни ний бяхме там,

обхванати от трепета голям,

що пламва в тез души, кои лелеят

да бъдат заедно, дорде изтлеят

на този свят, а след това,

превърнати в звезди сияйни,

в небесния безкрай да греят.

И ето че веднъж в една

тъй слънчева и тиха нощ

през лятото полярно

на таз земя красива,

аз мойта нимфа за ръцете улових,

до устните й нежни свойте доближих

и бяхме ний щастливи...

След тези първи пориви на страст,

обхванала ни двама с мощна власт,

тя нещо страшно ми разкри,

което в миг изпепели

най-съкровените мечти,

кои наивно аз таях.

(О, колко сляп тогава бях!...):

Във своята страна далечна

тя имала любящ съпруг,

кой с нищичко не заслужавал

да бъде заменен със друг.

Аз, с нея също откровен,

разкрих й от тъга сломен,

че и във моята Родина

мен чака ме жена, с която

семейство сме създали свято

от три години и пол'вина.

При все че тоз проблем огромен,

тъй рязко врязал се сред нас,

бе явно непреодолим,

ний трябваше сега завчас

и безпогрешно да решим

ще можем ли да продължим

да бъдем пак един до друг

през тези още малко дни,

които щяхме да сме тук.

Но Любовта, която беше

запалила пожарът свой,

що в нашите сърца гореше,

не даваше ни веч покой.

Затуй, презрели всички норми

на целомъдрений Морал,

ний любехме се без остатък

през периода толкоз кратък,

що още беше ни остал.

О, колко сладък бе плодът,

от Бог и Разум забранен!

И, вкусвайки го всеки път,

не мислехме, че идва ден

на тежка, тягостна раздяла,

която кат' жарава бяла

ще жари грешната ни плът.

Но този ден все пак настъпи.

На наш'те мигове тъй скъпи

личеше краят веч.

Над щастието ни неземно

висеше тежък меч...

***

Във Хелзинки са сетен път

ръцете си държахме.

Във този град за сетен път

очите си видяхме.

И там сред мъка и печал

горчиви сълзи ляхме.

Кажи, Съдба, защо сближи ни

тъй силно двамата, кажи ми?!

Щом трябвало е след това

по свой каприз ти да решиш

безмилостно да разделиш

две нежно влюбени души,

които нивга, може би,

не ще се срещнат пак

и спомените им, уви,

ще тънат бавно в мрак.