Геноцид

Разглеждате ме с онзи смесен поглед,

сякаш в зоопарка гледате изчезващ вид.

Казвате ми в мислите си “сбогом”

и хора като мен, подлагате на геноцид.

Убивате доброто, все с добра причина,

че слаби, болни, гладни, не са за този свят.

Не знаете, че думите ви режат като зла машина

и не спират, докато не умъртвят.

Опитах се да ви прегърна,

надянахте ми риза усмирителна.

" Спомнете си! - крещях. - Спомнете си доброто!",

а вие бихте ми успокоително.

И казвате, че всичко е измама,

че всичко случва се във моята глава,

че в този свят любов и радост няма,

че това, което чувствам, е лъжа.

Опитах да ви обясня, но не разбирате.

Не виждате това, което виждам аз.

Дори душата ми опитахте да ампутирате,

да ме превърнете в една от вас.

Изолирахте ме в стая без прозорци,

за да не чува вече никой моят глас.

Табелка сложихте - "опасно луда",

патологичен случай станах аз.

И идва санитар в престилка бяла,

зомбиран поглед, хапчета в ръка.

"Изпий ги! - казва. - И ще се оправиш.

Ела си вече във реалността!”

На хапчетата със големи букви

изписано е БОЛЕСТ, СКРЪБ, ТЪГА,

СТРАДАНИЕ, НЕЩАСТИЕ, НЕВОЛЯ,

ГОРЕСТ, БЕДСТВИЕ, ЛЪЖА.

Такъв живот ли трябва да живея?

Това ли е за вас реалността?

Нарекохте ме луда, но сте луди вие!

Забравили сте що е добрина...!