ГЛАДЪТ НА ДУШАТА

Душата има нужда да се храни

не само с хляб,

а със кръвта от свойте рани!

Самотен вълк е тя в окото на ловеца. 

Сърна, подплашена от гончетата зли.     

Трофей желан. И цялата планета     

на мушката си зорко

я държи.                                                   

Една душа – за толкова години…                           

От кремък да е – ще се изхаби.                       

Усмихната. Или до сълзи сини                        

са нейните невярващи очи.                                                                  

Спасява те! В морето те настига.                           

На гръб те влачи през убийцата вълна.                         

Предава те! Ръце от тебе вдига –                           

напуска поста си страхливо

през нощта.                                                      

Омръзва ти! Незряла и невярна.                            

Зелена ябълка с нахапана кора.                             

Отритваш я! Гледаш каданса – бавно                    

превърта лентата

в обратната

страна:                                                                    

- Вълкът самотен е прострелян от ловеца.            

- Пируват псета със невинната сърна.            

- Любов – нарязала сърцето на парчета. 

- На мушката е вдяната целта.                        

Ръката ти повдига пистолета.                          

Опира. Милиметър

от смъртта…                       

Изригват и се пръсват стиховете –                  

във мрака гладен - пушечни слънца.       

В очите е угаснало небето.  

Под него –

озверялата съдба 

изхранва с раните на слепите* поети 

душата ненаситна на света. 

Маргарита Мартинова

----------------------

*„Слепи“ е употребено в буквален смисъл…