ГЛАВА ПЕТА
(на работа в Острец)
И днес назад като се връщам,
от опита, света разбрал.
Пак миналото си разгръщам
и търся в него своя дял!...
Мечтах на хората да служа.
Похвалите им да заслужа.
За тях да бачкам като вол;
да правя корени и ствол!
И като колос да израсна.
И да изкачвам върхове...
Високото да ме зове…
На Мерзостта юмрук да фрасна!
На нечестивеца – шамар!
На честния да съм другар!...
И с тези мисли за живота,
аз тръгнах да деля мегдан…
Не чаках със вербална нота
да взема всичко, длан от длан!
Аз уважавах правилата;
и мислех си, че по делата
ще оценяват моя труд;
но се оказа, че съм луд…
И се доказа, че хорото
го води някакъв “тежкар”,
човек на по-голям другар…
И бръкнеш ли му във окото,
ще те остави без очи…
Затуй, че по-добре мълчи!
Как исках аз край мен да няма
нещастни хора, без статут…
И в тая лудница голяма
способният да е прочут!
И във живота поднебесен
трудът ни да е като песен!
Човек човеку да е брат!
И всеки, бил той стар и млад,
да слуша само свойта воля!
Да го признават за човек!
И пътят му да стане лек!
И щом за нещо се помоли,
той да не чува: ”Я си трай!”
Щастлив да е във своя край!...
Аз бях пред прага на живота,
като охранен кон пред старт!
Не се ослушвах, не се мотах,
а търсех в блъскането чар!...
Аз исках лудо да препусна,
от всичко хубаво да хрусна,
докато още аз съм млад.
И да превзема този свят!
Да имам хората за братя!
Да нямам работа с подлец.
Не само аз да съм светец...
На този свят привет да пратя!..
Започвах пътя си от тук,
със мисълта да бъда чук!...
Аз не вървях към ешафода.
И аз не вземах нищо в дар!
Бях много жаден за живота,
на който да съм господар…
Да си господствам над мечтите!
И мои да са си ми дните!...
Не исках като някой ”ръб”,
на завет скрит зад нечий гръб,
да славя вуйчо си владика!
И във градините с цветя
делата си да завъртя!...
Да съм пред силните с Ибрика?!
Аз бих се смятал провален,
туй всичко ако стане с мен!
Аз още щом се дипломирах,
затърсих си место за стаж.
Сновях аз, просто не се спирах,
бях пълен с дързост и кураж!...
Аз ясна сметка не си давах
какво ми предстои да става...
И как ще са нещата с мен!
Аз бях наивно устремен...
Рисувах си една картина,
във цветове и светлина,
без пошлости и без злина,
и в нея... моята пъртина!
Така че всеки божи ден
светът да е приятел с мен!...
Не бях се готвил специално.
|На туй тогава не държах.
Но периферно и централно
кълнящи семена посях…
Аз бях един голям мечтател…
На всички страдащи – приятел…
Бях зареден със дух и мощ,
оспорвах пътища и площ!
Аз вярвах, че ще ни огрее,
ще спре тъмата над света!
Аз с Правдата ще се сплета,
самата тя ще възмъжее…
И съвестта си не продал,
и аз ще взема своя дял!...
И като голям наивник,
прекрачих прага на света,
със дипломи акредитивни,
но със ненужна доброта…
С мечти, с младежки идеали,
преди родени, възмъжали,
като герой от древен мит,
надъхан, силен, упорит;
но уязвим във Обществото;
безхитростен, фронтално смел;
дебели томове прочел,
но нищо не видял с окото!…
За зла врага и за беда,
играта бе без правила!..
Тук честно никой не играе…
В играта няма правила!
За “Феър плей” светът нехае...
Не виждам вдигнати чела!
За никой не е интересно
в живота да играе честно!...
Прикрит, отзад си му и… фрас!
И после скрит си правиш “пас”…
Или със тъничка интрига
му слагаш динена кора…
За чест - ни пукната пара!..
И в Обществото се издигаш!..
Премахваш свойте врагове...
И си с успеха, ей го е!...
И тъй, защо да ставаш “хахо”…
И да се трепеш като луд!
Крещящо знаме да размахваш,
недоразбран и недочут!
Нещата да са невъзможни,
и дните бъдещи – тревожни…
Под вола ти да търсиш плод.
Да станеш като Дон Кихот…
И всички с пръсти да те сочат.
И да те правят на глупак,
и туй да те вбесява чак!
И дните ти да се заточат…
О, колкото си по-зелен,
приличаш повече на мен!
Аз тръгнах доктор по селата…
Смъртта бе моят опонент!
Оставих в София жената
и заработих нощ и ден…
На всичко друго казах “Баста”...
И оглавих голям участък.
И тъй, по всички правила,
обслужвах четири села!
И в болничката не голяма,
с родилно и стационар...
Бях главен лекар, господар,
бях пъпа в тая Панорама!
Аз бачках с радост от сърце
и чаках почести поне…
Щом спомените си разровя,
усещам своя месец Май.
За първи път аз бях във Ловеч
и ми допадна този край,
със горските си самодиви,
със хората си полу-диви…
Във екзотичния Острец,
аз в работата ставах спец!...
Без силни думи, в паметта си,
аз помнех своя пръв обет
и му откликвах във ответ,
не се щадях, дори в съня си...
Аз бързо свикнах, с две слова,
и ме ласкаеше това…
Сам бях на село, не на завет.
Аз бях от бури обкръжен…
Там друго хората не знаят,
освен да се държат за мен!..
С очи безсънно зачервени,
с от зор изпъкналите вени,
аз трупах своя капитал,
в юмруци волята събрал!
Не се отчайвах безнадеждно;
не късах своите коси;
и туй безспорно ме спаси!
За дълго служих безметежно!...
И тъй, далече от света,
аз бях се счепкал със смъртта...
...1..... И тъй през петдесет и осма
завърших своя “докторат”…
И с “докторлъка”... аз се сблъсках,
далеч от столичния град!
И в Ловешки Острец се хванах,
на болничката “Главен” станах;
завеждах и родилен дом,
с Дъбрава, Врачеш и Прелом…
Командвах много санитарки;
две акушерки, три сестри;
с готвач, с перачка бях дори;
и трима мъже, санитари…
О, имах си и домакин...
И зъболекар стар един…
О, помня мъничкото рейсче,
с което тръгнах в този път…
Катерещото се като змейче
по лъкатушещия път…
Край Осъма: гори, поляни,
все още топли и засмяни,
ме срещаха по моя път,
докато в селото ме спрат…
След пътищата извървяни,
притиснаха ме планини.
Видях забулени жени...
Намусени и не засмяни...
Изтупах пътния си прах
и право в болницата спрях!
Все още беше златна есен…
И всичко беше във трева.
Не се роди във мене песен!
Прииска ми се да рева…
Търпението в мен подскочи,
щом видях покриви със плочи
и женските цедилки с лук,
безперспективата си тук!..
Но аз не бях дошъл да плача,
човекът в мене стана зъл,
като подгонен горски вълк…
Не спиране! Дойдох да крача!
О, всичко се натрупа в мен,
такъв бе моят първи ден!..
Добре, че болничката нова
смени контрастите край мен.
Изтласка силната отрова,
и бях от туй окуражен!
За нея искам да ви кажа,
че беше блок, на три етажа,
миришеща на хоросан.
Над селото извила стан!
Една кокетка натъкмена,
с ограда, лехи и цветя...
Изпълни ме с надежда тя!
С добра ръка бе подредена…
Бе хубава - един мираж,
и ме изпълни със кураж!
И вътре ме приеха плахо…
Ръка подадох, като свой.
За мое здраве всички пиха,
и там ме осени покой!
Предшественикът от Дерманци
предаде службата със танци,
доволен, че ще си върви…
Не бях му спътник аз, уви!...
А трябваше да го замествам!
И тука да забия кол.
Да се напъвам като вол
и пластовете да размествам…
И без да зная за какво,
завидях му с едно око!...
Защо във този край далечен,
така несъщ и непознат,
дойдох като човек обречен,
във него да градя палат!?
Какво ли исках да направя?!
Следа дълбока да оставя…
И тук докато разберат,
сам аз да си проправя път…
И в този край, така далечен,
във тия смутни времена,
аз да посея семена.
И с хората да бъда вечен!..
И лесно, и за часове,
аз да изкачвам върхове!...
Във моя край аз щях да бъда,
когато вече всичко знам!...
И там, при мойте, да пребъда.
И там да вдигна своя храм!...
Аз гледах всичко от високо
и тук нагазих на дълбоко!...
Аз исках да ме сочат с пръст,
затуй понесох своя кръст…
Пази ме, Боже, от провали!
Аз имам свойта суета
и с нея ще вървя в света,
край злите духове заспали!
Не знам дали си ме разбрал...
Такъв бе моят идеал…
Аз имах страх от “наште” хора...
И бягах да съм по-далеч.
А те не знаеха умора
и гонеха в света, със меч!...
От страх пред тях аз бях се сепнал…
Та още аз не бях укрепнал!...
Не исках просто да ме спрат
в началото на моя път…
Не бих могъл да го допусна!
Не бих си никога простил!...
Това не беше в моя стил!...
Аз чаках само да препусна!...
Аз знаех, че ще дойде миг
да съм безспорен и велик…
О, имаше и още нещо,
което не е без цена.
Тук можеше да е “горещо”,
но плащаше се, за това…
Аз бях на длъжност най-голяма,
заплатата ми бе за двама…
Участъкът ми бе голям,
а работата вършех сам…
Директно ходех по селата:
Врачеш, Дъбрава и Прелом…
Явявах се като фантом
по пътищата през гората…
И затова като хитрец
избрах си Турския Острец.
Ще спомена и друго нещо...
Не само ще го спомена,
това бе търсената среща
на мен и моята жена…
Аз ходех тука по селата
да найда място за жената:
тя бе избрала вече с кеф,
да стане моя фармацевт.
И само след една година,
щом свършеше, да дойде с мен!...
И приютена тука с мен,
да тръгнем във една пъртина…
Това стоеше в моя план,
затуй и Острец бе избран!...
2 Бих искал тука да разкажа
за мойте доктори предци!…
Наследството им да покажа…
Ний хората не сме светци!
И ако думата е точна,
тук няма личност непорочна…
Започвам да броя до три,
туй няма да ви умори!…
… Тук третият съм аз самия,
а доктор Станчев бил е пръв...
От тези хора плът и кръв,
и също селска направия!...
Той дълго тук гнездо бе вил.
Той Болницата бе строил!...
Сега бе доктор във Дойренци,
откак Кардашев го сменил…
Дошъл в Острец, тук при остренци.
Навярно е доволен бил…
Във Ловеч ний се запознахме,
почти приятели станахме…
Не, той не беше лош човек…
По-възрастен бе с четвърт век!
И още идваше в селото.
Държеше се той като мъж,
той газеше във кал и дъжд!...
Тук беше хванат на хорото…
Тук бе започнал своя път,
докато гадно да го спрат…
А на Кардашев пък краката,
за три години и кусур,
не бяха здраво на земята...
Не казвам, че е “чукундур”…
Той всички цифри уйдурдисвал,
на книга всичко си надписвал…
Но пък до селската душа
не бе застанал… Не греша!
Той бил докаран до баща си...
Баща му бе хигиенист,
служител и стар комунист…
Дочакал го, докато втаса!
При себе си го той прибрал...
И картите му разиграл!...
За тези ясни три етапа
аз искам малко да се спра.
От радост аз не хвърлям капа,
но и кахъри не бера…
За първия етап, не крия,
започнал с пълна простотия…
За всички хора във Острец
хекимът бил и Бог, и спец…
Такъв е периодът ”Станчев.”
Това за него е добре…
Нормално е да се умре.
Течало меденото кранче
във доста жадната уста…
Не пречела му съвестта...
И тъй минавали години.
Животът все вървял напред.
Но по следните причини
светът не бе роден с късмет...
Направили ТКЗС-то,
събрали хората в полето…
Със сукман и фередже...
Събрали всичките мъже,
и всички взели да общуват…
За лошо или за добро,
те със кючеци и с хоро
опитвали се да добруват,
но впрегнати, като коне…
Така си мисля аз поне!
И тъй решили във селото,
“аста хане” да построят…
И хващайки се на хорото,
направили до Ловеч път,
за покровителство да молят...
И разни агнета да колят,
да пълнят селските софри,
та работата да върви…
Тук доктор Станчев, в този огън,
душата си бе изгорил…
В морето дупка бе пробил…
Да обясня това, не мога…
И този енергичен жрец
не бил оставен във Острец!…
И бил заместен от Кардашев.
Баща му всичко туй скроил,
за който трябва да ви кажа,
че действаше в „модерен“ стил!...
Не Господ, татко му го пазил,
защото често лука газил!...
Надменно беше се държал,
към страдащите нямал жал…
И аз самият бях свидетел:
подгонили го бяха с прът;
и щяха да го дадат в съд,
но аз му станах добродетел…
И селото му опрости…
Главата сам да си строши!
Бих искал с туй да сте наясно,
ще кажа туй, което знам.
Той сам се бе сложил на тясно,
една жена лекувал там!...
Бе рязал цирей над устата,
от туй бе пукнала жената…
От сепсис, мозъчен флебит,
не предугаден, не открит.
Оставената без защита,
с антибиотици поне,
със оперирано чене,
туй конците му оплита…
И то във онзи късен час,
когато тук пристигнах аз.
За двамата предци написах
Сега за мен по същество…
… От работата не се слисах
и взех некастрено дърво
и тръгнах с него да я гоня!...
Но тя бе защитена с броня…
Напрягах мишци и глава,
но нямах опит за това!...
И компенсирах с изнемога…
Безотказен за всички бях.
И може би затуй успях!
Не чаках милости от Бога!
И в този турски вилает,
аз тръгнах да вървя напред!…
И днес не мога да забравя,
пред старта ме обхвана страх.
Аз преговор на всичко правих
и цяла нощ аз не заспах!
До сутринта кроих проекти,
обсъждах сложните рецепти.
Изгубвах се във лепкав мрак,
макар че все бях удрял крак.
Аз все се вглеждах безнадеждно,
объркването беше в мен!
Аз как ще почна своя ден?!
Да заработя безметежно...
Отидох във докторския кабинет
и тръгнах с пълен ход напред
И три години всеотдайно
аз служих вярно ден и нощ!
Туй време в мен остана трайно...
Израснах и добър, и лош!
Населих паметта си с драми…
Тревога гонеше съня ми…
Стараех се да бъда мил,
от туй не бих се уморил…
И много се засягах лично
от нешлифовани слова,
от лоши мисли и дела…
И знам, това, че е логично!
Добряк съм аз по своя нрав,
но не отстъпвах, щом съм прав!
Добрите хора аз обичам...
И вземам тяхната страна...
При всяка хорска мъка тичах,
лишен от сън и от храна…
Не съм бил влюбен във парите…
Михаля гонех по горите!...
По залезите, по звездите,
аз гонех своите мечти…
Въздишах все по синевата.
Прогонвах подлия си страх…
Бях брат на всеки сиромах
и исках да съм му в душата!...
Не зная колко бях успял,
но и до днеска не съм спрял!
Аз бях на топа на устата...
И в цял ръст съм заставал там,
дори без почва под краката,
но никога с – ненужен срам!...
Не търсех от това изгода…
Аз винаги бях сред народа!
Не всичко, може би, разбрах...
Но в работата нямах страх!...
И търсех корена на злото,
което беше покрай мен.
От него често бях смутен…
Но все залагах на Доброто!
Мечтаех си да съм добър,
не чупех никому хатър.
Каква е нашата природа,
не мога да я обясня,
капани слага за изгода,
и се превръщат във дрисня!...
Тя средства даже не подбира,
пред чужди трупове не спира!
И все така, от памтивек,
я кара нашия човек…
Моралът пази Обществото!
Това е е строгият закон,
за обща песен дава тон!...
И слага примка на устата!..
С човещина, от век на век,
човекът е станал човек!
Закрачим ли без правилата,
и тръгнем ли след завистта,
очаква ни голяма пата,
изчезва в туй и личността...
А Обществото безморално
ще заболее най-фатално...
Дано Господ не даде
Морала да се откраде!
О, там ще завърлува Злото…
Ще закомандва Завистта!
И не любов - Ненавистта
ще заиграе на хорото,
и също като във Гомор,
ще чакаме от Горе мор!
.
И тъй, по темата отново;
аз мъничко се отклоних…
Осъждам хората сурово,
макар че съм с характер тих!
О, аз и по-напред написах;
това ще потвърди Алиса;
не правя нищо по хатър!
За всички с туй не съм добър!
Но Правдата е във кръвта ми!
Не гледам своя интерес
и това не е от днес...
Аз се равнявам по баща ми!...
Но тая ярка светлина
не е за днешни времена!
Аз този край и тези хора,
и плетищата край калта,
и къщичките ниски в двора,
и днес си спомням със тъга…
Не знам, след толкова години,
дали ухае на малини…
(„Малиново" е то сега!…)
Не знам аз как да му река?!.
И многоцветната дъга
краси ли пак пред тях простора,
дали са хората добри,
започват ли деня в зори…
И диша ли покой в простора?..
За съжаление, не знам,
защото не съм ходил там!…
О, аз пред всички се зарекох,
когато си тръгнах от там,
да скъсам нашите пътеки...
Кракът ми да не стъпи там!...
Защото, както ще ви кажа,
и слабост няма да покажа,
та аз съм истински инат!
И не признавам даже брат!...
Реша ли тъй, държа до края!
Щом нещо в мен се провали,
дори жестоко да боли,
не искам просто да го зная!…
О, аз по зодия съм “Лъв”...
И цял живот ще съм такъв!...
3 Една година бях самичък.
Без близките си във Острец.
Жена ми продължи да учи...
Писма ù пишех. Бях четец…
А с майка ми и със баща ми
общувах само с телеграми…
Не можех да се уморя
да търся мойта дъщеря,
която бе далеч от мене!…
Едно обичано дете…
Което думите плете!
Тя беше още славно бебе!...
Болезнената самота
най-остро чувствах през нощта!...
Намерих си добра квартира.
Създадох си уютен кът,
във който вечер акостирах,
да преосмисля своя път!...
Хазяйката ми, баба Неда,
по майчински добре ме гледа…
А дядо Кольо бе за мен
с роднински чувства зареден…
За мен си даваха душата...
Те имаха добро сърце,
и аз бях в техните ръце,
когато не бях по селата!
И ей така, от ден на ден,
се лъсна косъмът у мен.
Живях на селото в средата.
И къщата ни бе на чап.
Покрита с плочи. На два ката…
Край нея имаше овраг.
Не бе тя кой знай колко млада,
но беше досами площада…
Не сваляше очи от юг.
И вечно бе зелено тук...
С градинка на цветя богата…
С отрупани овошки с плод;
от двете улици със вход.
На хвърлей място от гората…
Далече още преди май,
цъфтеше всичко в този край!..
И тук, дълбоко в тишината,
отглеждах своите мечти…
Пречиствах чувствата в душата.
Небето пълнех със звезди!
А и романтиката стара
трептеше тук като омара…
И аз, с душата на поет,
я чувствах как върви навред…
Че е полезна самотата,
че всеки порив е велик,
нещата имат свой език,
не са за хвърляне селата!...
Да търсиш образ свой и лик,
не значи, че си мъченик!
Със тежки случаи се справях.
Работех от и до зори!…
И нека честно си призная,
от туй печелех и пари..
Аз страдах, ако някой страда.
Не съм го правил за награда!…
От работата бях обзет
и исках всичко да е в ред!
Жадувах аз за справедливост;
държах се като малък лорд,
и безкомпромисно бях горд,
но с хората живях свенливо!...
На бедни турци аз дори
за лек им давах и пари!...
Със селски хора аз живеех.
Създавах нужния контакт…
Със болките им аз болеях.
И с ритъма им удрях крак!
Те част от “нашта черга “бяха
и роличките си играха…
Аз бях за тях очакван гост.
И в моя чест държаха тост...
И канеха ме на софрата…
Посрещаха ме с хляб и сол,
заколваха дори и вол!...
Ний бяхме заедно в играта…
О, казвам ти, ела и виж,
бях лекар и… човек с престиж!...
4 Със времето създавах връзки…
Тъй както е от памтивек.
Фасадата си често лъсках!
Нормален бях като човек…
Било е тъй. И тъй ще бъде.
И тук у нас… И там отвъде.
И в миналото. И сега.
Ще махна тука със ръка!...
С приятели е всичко лесно…
Но как е с лоши врагове?!
Стоманата се с тях кове!…
Това на всички е известно!...
Животът ни е все такъв,
та бил си сетен или пръв!…
Душата ми пищи и днеска...
И в мене болката лежи…
И като спомен лош, от треска,
в душата ми се съхрани.
Това си спомням с неприязън…
И се задъхвам от омраза!
Аз повече от четвърт век
за нея не намирам лек.
И бягам като от проказа
от спомена за тези дни…
Като плесник във мен звъни!
И мене господ ме наказа!…
Душата ми крещи във мен,
аз щом си спомня онзи ден!…
О, глупаво стана накрая!
Направиха ме за резил!
И както си живеех в Рая,
там срещнах аз Сатанаил!
Със заговори зад гърба ми
и с мръсни курвенски чалъми!…
И както ставаше тогаз,
със Низостта се срещнах аз!...
И трябва тук да си призная,
за мен това бе страшен стрес!
Не го забравям и до днес!...
Помислих си, че идва края!
О, да не дава Господ враг
да ти е най-голям простак!
О, има плевел всяка нива,
засята с чисти семена...
Тук завистта е още жива,
дошла от древни времена!...
Не би било реалистично
аз да твърдя категорично,
че всичко бе в “масло и мед”,
че нямаше “боклук “ и “смет”,
че ни закрилят боговете,
че всички хора са светци…
О, имаше и подлеци!...
И те ми бяха враговете!
Злините хорски в този свят
под камъните ни не спят!...
Не казвам туй за застраховка…
А увод е към същността!
Аз имах вече подготовка
за удари по челюстта,
но с удари във слабините
не бях проклинал още дните…
В онези тъмни времена
осъждаха и без вина
“пазителите на морала”!...
Не дай Бог да те клеветят,
и ти увисваш в своя път!...
И “анонимният писач”
превръща се във твой палач!
По “Слънчевия бряг”, край Ловеч,
изпращаха те, щеш-не щеш,
по кариерите да ровиш,
докато някой ден умреш!...
Неправдата аз ненавиждах,
но всеки ден у нас я виждах!...
Аз мразех дивия терор
и лумпеновския отбор,
и евтините демагози!
Проклинах даже в двайсти век
несъвършения човек…
И чудните метаморфози!
И все се питах в кой ли век
Човекът пак ще е Човек!?
Аз съжалявах всички хора,
оставени на самотек,
които рият кал по двора,
и правят го от памтивек!...
И във безпътица голяма,
те търсят келепир и яма,
но докога и докъде,
не знаем ние нито – те!...
Най-често тези парвенюта
живота чернеха в света…
И все обираха цвета,
а биеха и на нас шута!...
Задачата им аз разбрах -
те всяваха във всеки страх!..
Това, което с мен се случи,
не предизвиква моя смях!...
Един подлец целта улучи -
и аз по чудо оцелях!
Един подлец и “шаврантия”
хвърлиха върху мен помия!...
И ме нацапаха със кал:
че Острешка любов съм крал;
че аз съм просто Казанова;
и повече от Дон Джуан;
че всички са рекли аман!
И работата бе готова!
Че съм човек с порочен ген,
хвърлиха с шепи кал по мен!...
Пързулнаха ме по морала!
Набутаха ме в този кюп...
От тая мътна “ала-бала”
излизаш само като труп…
Дамгосан бях с петно голямо…
Отърване от него няма!…
И ако гафът бе успял,
бе по-добре да бях умрял…
Щом някому си неудобен,
той взема молива в ръка,
изхрачва ти се по лика
и ти оставаш долнопробен!...
О, и така, по навик стар,
ти ставаш жертва на злобар!...
Докато някой потвърждава,
а друг напълно отрече…
О, истината побеждава,
но времето ще изтече!...
Ти знаеш - никой не е вечен!
Но ти в позора си облечен!
Докато да се изясни,
петното си ще носиш ти!
Изгубваш сили да доказваш,
товарът ти е най-голям!
И чувството ти в теб е срам!...
С безсилна злоба се показваш!
И не веднъж и дваж, и триж,
ти търсиш да си отмъстиш!...
А пък ядът е лош съветник!
Кроиш ти планове безброй…
И с чувствата си безответни
за всичко плащаш пак във брой!
Душата ти се озлобява...
Превръщаш зърното във плява.
И колкото и да не щеш,
по хлъзгавото не ще спреш…
И тъй човешката ти злоба
изсмуква силите до край,
и само в стрес си, то се знай!...
И всичко е за теб тегоба!...
И просто, без да разбереш,
в кълчищата се оплетеш!...
.
Край печката, от мен на крачка,
се фръцкаше една жена...
Тя в болницата бе готвачка,
едно от многото звена…
Аз знаех тя, че не е цвете,
че с нея бяха греховете…
Макар че беше с две деца,
тя бе жена със две лица…
Тя ходеше със бригадира,
а той бе, както бях разбрал,
не кърпа чиста, а парцал!...
И който средства не подбира!...
Червен Билет той беше взел,
и гонеше „велика“ цел…
Той вижда в Доктора съперник…
Започва туй да го гнети!
И прави планове най-черни...
Над анонимки се поти!...
И яростно от злоба стене…
И иска да се справи с мене!
Но в селсъвета, за късмет,
ний имахме разумен кмет…
Той на ума му не уйдисва,
уверен в мойта правота…
Тогава тая керата,
решил да действа чрез Алиса…
И съюзен със друг подлец,
друг доктор бе дошъл в Острец…
За него трябва да ви кажа,
набързо, с няколко слова,
той бе един от антуража,
завършил “Рабфага”едва...
Но със мечти да ръководи,
простак с мераци за възходи…
Амбициозният другар
в Острец избрал да стане цар…
Надявал се е да сполучи,
но селяните във Острец
приеха мен за образец!...
И той за всичко туй научи…
Решил за туй да отмъсти...
Един голям мръсник, нали?!...
И тъй, възниква Втора рота…
И правят йезуитски план!
Да ме възкачат на Голгота…
И пътя вече бил избран!...
Да хвърлят бомба у дома ми.
От клевети и от измами!...
От плана им бях изумен!
Вулкан от яд избухна в мен!…
Да ритнат стола под краката...
И да успеят в своя план!
Очаквайки победа в транс!?
Но те си счупиха главата!...
Тъй че Маринов и Иван
не браха плод от своя план!
Преписват тримата писмата,
и всички хули, ред по ред…
И хвърлят всичко на жената,
потривайки ръце в ответ!...
Маринов е бил бабаита.
Жена ми тропнала сърдито
и го изгонила от там!...
Какво е казала не знам…
Аз бях тогава при децата.
Преглеждах всички класове…
Видях, че цяла се тресе!
Обидена и непозната!...
Но тя застана твърдо с мен!
Аз казах: „Аз бях покрусен!“
Една невиждана постъпка!
Коварен удар във гърба!
По мене още лази тръпка,
припомня ли си за това!
Те чакаха у нас раздори,
светът под нас да се разтвори,
но нашата семейна чест
за пример служи и до днес!..
Бедите ни сплотиха здраво!
Ний извървяхме своя път…
И днеска внуците растат…
И любовта при нас остава!
Туй бе за нас коварен тест...
И ний го издържахме с “Шест”…
Макар и трудно, се съвзехме…
Измъчихме се, Боже мой!
Ний с удар удара приехме...
Но все таки платихме в брой!
Изгоних гузната Персона…
И Докторът смени фасона…
Решил бях да ги дам под съд...
Това бе правилният път!...
Но пререшихме със жената
това, което бях решил…
Не искаше тя водевил!...
Оставихме ги на Съдбата...
И аз, след този тъп скандал,
във селото не бих се спрял...
Не бих останал във Остреца…
Аз бях дълбоко огорчен…
Но първо уволних подлеца,
помислих после и за мен!
Тогава оцених жена си,
и чувствата, и любовта си!...
И аз от този миг разбрах,
че с нея ще вървя без страх...
И още ù се възхищавам!...
Не мога да го премълча
и гласно ще го изрека:
“С отличие” я оценявам!
Защото помня и до днес
какво е да си в такъв стрес!...
О, нека темата да спреме...
Разказах с болка за това…
И нека, дявол да го вземе,
да спрем със гневните слова…
О, мъката ни и сълзите
не трябва да изпълват дните!
И както вече си разбрал,
не се поддавам на печал…
О, длъжни сме да продължиме!
Да търсим само същността!
И смисъла ни във света!…
И по нататък да вървиме!
За всичко туй ще спомена!
Наистина туй с мен стана!...
5 За хубавото аз си спомням
от службата ми във Острец!
За тия времена бездомни,
без примери и образец!...
Аз помня тия дни и нощи,
и ребусите денонощни,
в които силите кипят,
и си проправям своя път!...
О, във Врачеш и във Дъбрава
бях срещан не веднъж с поклон.
Дори в капризния Прелом
разнасяше се мойта слава!...
Отваряха пред мен врати
и канеха ме на софри.
И тъй, във вторник и четвъртък,
аз ходех в другите села…
И през “Колибите “ и “Сърта”
решавах болнични дела!
Лекувах болни по селата
и ваксинирах там децата…
Със всичко бях товарен там
и бях на всички консултант!...
И все така вървяха дните,
аз ставах нощем и в зори...
Не страдах от това дори...
О, не ме блазнеха парите…
Аз посещавах всеки дом,
по съвест, а не по закон!...
И днес си мисля, че сънувам.
Туй беше ми един кошмар!...
И казвам ви, не се шегувам,
аз не приказвам на пазар!...
В Острец бях лекар, два-три дена
една родилка беше в кръв...
Аз бръкнах там и я спасих!...
Опасността бе отстранена,
плацентата щом отлепих…
И тъй жената бе спасена!...
Аз в отчаяние съм бил,
тъй, щом на туй съм се решил!...
И днес след толкова години
не мога да си обясня,
намесата ми колко чини,
и с колко да я оценя!
С ръка плацентата извадих,
без подготовка, без тиради!
За миг не се поколебах
и може би затуй успях…
И в съдбоносната минута
възкръсна тя за нов живот!
Аз бях облян в студена пот
и почвата под мен се срути!...
Но аз кървенето ù спрях!
И неочаквано успях!...
А спомням си и още нещо,
през комшулуци и стагди,
с невежеството имах срещи,
което носеше беди!
А хлопваха и тежки зими…
Притискаха ни несравнимо…
Без пътища… И сам сами!
Не съм си лягал до зори!...
Да обикалям със шейната,
по цяла нощ съм бил на крак!
И през деня работех пак!...
Лекувах болни по селата!...
И нека кажа в този стих,
за радост не се уморих!
Аз срещах хорските капризи.
Свещената им простота.
Търчах навсякъде при кризи…
Успокоявах при беда.
Разправях се с неврастеници.
Със глупави и със умници…
И хората добре разбрах,
за кожата, че тръпнат в страх!
Че нямам право във яда си
да правя някого за смях!
Със всички се добре държах,
със турци, цигани и власи…
Аз хората не съм делил,
със всички исках да съм мил!...
А селото бе пълно с турци.
Ще кажа нещичко за тях.
Сред българите клатикурци,
намираха се по-за смях!
Те бяха тихи, работливи,
работеха по свойте ниви,
и тъй от малки, цял живот,
те тачеха език и род!
Те слушаха гласа на ходжи
под вирнатото минаре…
Без пискун, тъпан и дайре,
и тука турчинът не може…
За първи път общувах с тях...
И мисля, че ги опознах!
Аз знаех, че са фанатици,
че сляпо вярват във Аллах...
но хората не кльопат трици,
в общуването си разбрах…
О, те не се чеда на звяра,
те просто имат друга вяра…
Държат на своя род и дом,
и спазват стария закон…
И трябва тука да ви кажа,
те пазят свято свойта чест,
във миналото, а и днес,
не може да им се откаже!...
И спрян до общия ни плет,
не бих им казал ”пис миллет”…
Събираха се по гюзмета.
За всички правеха борби…
Събираше ги минарето.
И трудеха се от зори…
Те правеха големи сватби.
Честта си пазеха със брадви…
Животът им не беше трик…
Тъгуваха на свой език…
Не бяха раснали в гората,
а в двете турски махали…
Мълчаха, щом ги заболи!
И си обрязваха децата…
Един народ, смирен и плах,
дори забравен от Аллах!...
Бях длъжен цели три години
да правя своя селски стаж.
След туй по градските пъртини
да почна своя демараж…
Създам ли си солидни връзки,
и с четка чуждото излъскам,
и с партиен антураж,
ще ми дадат да правя стаж!
Да се явя на специалност!
Без връзки никой на света
не бе допускан във града…
Тук всяка стъпка бе фатална!...
За жалост, аз не бях връзкар…
Не станах и червен “хусар”…
Добре, че не станах другарче…
Не можех да съм комунист!...
Аз нямах и пари да харча,
с клакьорите да съм на “бис”…
На никого аз не разчитах…
Вървях напред и не ги питах…
Наивно вярвах, че чрез труд
ще стана някога прочут…
Надявах се, че ще успея…
И по-късно почти успях!
Но без компромиси и грях!...
Преминах мойта епопея!...
О, през какви ли времена
не мина моята страна?!
И тука теглим ли чертата,
погледнем ли от тук назад,
ще видим пръста на Съдбата,
и малък пример на хазарт…
Изглежда, че така е с всички:
тирета, точки и чертички!?
Навярно стана тъй и с мен…
Животът ми не бе реден!
Но сякаш друг го направлява!
Не ми е казвал где и как…
И от зори до сетен мрак
с премеждия ни надарява!
И тъй със смелост и със страх,
аз казвам, да се борим с тях!...
И ето аз, роден на село,
дочаквам залеза си в град!
Сменявах господари смело,
чепици лъсках за парад…
Ако не бях в живота спиран,
не бих бил толкоз амбициран,
не гледал бих така на кръв,
та винаги да ставам пръв!
И без “бележката“ от село
не бих достигнал до града,
за радост или за беда...
Аз там си бих останал смело!...
Не бих обходил и света…
За който всеки ден чета.
Без устрема си за изява,
не бих се писал и поет;
не кандидатствал бих за слава,
не бих се хвърлял и напред!
И както става по селата,
бих носил селската си пата,
подгърбен или кривоглед,
не повече от петдесет…
Със свойта селска орисия,
бих носил селското тегло,
с баща ми както е било…
Бих смукал селската ракия…
И само за година-две,
тя щеше да ме отнесе!
Дълбоко в селските потури,
бих вързал селския си нрав.
Бих псувал свинските цървули…
Бих сърбал бобец и ошав.
И с поглед, вперен във светците,
до днеска бих проклинал дните...
И почернял от селско зло,
бих тънал в калното село,
и влачил свойта орисия!...
Но да е здраве и живот,
земята ни да дава плод,
о, нека господ туй дочуе!...
Но на Съдбата ми напук,
животът ми сега е друг!...
Орисан бях акъл да давам…
Надеждата да бъда аз!
В морето сламката да ставам,
за давещите се край нас!...
Облечен във такава дреха,
и мен ме хората приеха…
И аз вървях по този път,
докато да ме предадат…
И прът да сложат в колелото.
И все така по тоя път
предателите ще рушат!
И с зъби ще ни ръфа Злото…
Във битка може да умрем,
но няма да им се дадем!
Аз цял живот работих с хора;
събирах и делих акъл…
Разбрах, че щом те срещне зора,
ти хвърляш в коша нрава зъл…
И тъй побратимен със всички!
В очите ти блестят звездички...
Настанал е във теб обрат!
Ти на Света си станал брат!…
Но скоро щом решиш проблема,
ти пак си онзи с злия нрав:
ти всичко знаеш, ти си прав!
И тръгнеш пак по тая схема!…
Че болен щедро обещава,
а здравият напук, не дава!...
Очаквах всеки час съдбовен.
И в него ставах дръзновен.
За мен животът бе върховен,
по-важен е дори от мен…
За него аз застъпник ставах,
и във окопа му оставах…
Очаквах да ме разберат
в началото на моя път…
Денят е неговото утро,
щом дойдат първите лъчи,
характерът му ще личи…
Знамението тук е хитро!...
И така, че щеш-не щеш,
на мъдростта ще се опреш!...
С такава хитра хипотеза
започнах селския си стаж:
със теза и със антитеза,
набирах опит и кураж.
И искам твърдо да ви кажа,
от първите си стъпки важа:
успешен беше моят ход…
И после все намирах брод,
вървях по пътя дълготраен
и все към висшето вървях…
По стръмното му аз не спрях!
Не бях “през куп за грош”, нехаен!...
И ще напиша с куросив,
аз бях в живота си щастлив!
Макар че в мойта епопея
от ритници не се спасих…
О, вдигаха ми гюрултия!...
И не веднъж от кал се мих!..
Но хванах бика за рогата!
И стигнах просто до стената…
Но пък в живота си успях,
като по чудо оцелях!?
И днес, когато от върха си
отправям поглед към света,
загадките му да чета,
аз виждам, имал съм запаси!...
И стожерите ми до днес
запазили са свойта чест!
Светът ни беше друг тогава!
Съвсем различен бе от днес!
Такъв и в спомена остава,
и затова ми прави чест…
За мене нямаше комбини.
Не търсех аз и златни мини.
С човещина и със морал
аз нивите съм му орал…
Затуй и днес не се учудвам,
че никой няма идеал!...
Че хората са без морал!…
И с хитрости се оборудват…
Безсънието до зори,
напразно ли ще ги мори!?
Разбрах, че хората са лоши!
Че има завист между тях.
Че повечето са кудоши,
и умрат да си правят смях,
единствено за чужда сметка.
Интригата е тяхна плетка!
И че понятието “чест”
не е на мода то, и днес…
Тъй както е било и вчера…
И само нечий интерес
насочва стъпките ни днес
във гадостите и в кашмера!...
Наверно и ти си разбрал,
Адам е сътворен от кал!…
Аз вярвах истински в Доброто-
Наивник или оптимист!...
Не сблъскан ,,може би" със Злото,
и непокварен, още чист…
От ударите по главата,
настъпи бързо в мен обрата!...
Аз Истините за света
успявах сам да прочета!..
Но от Острешката покруса,
туй трябва да призная днес,
бе стъпкана и мойта чест…
Тя истински и мен раздруса!!
За мене бе небесен гръм…
И дълго с него щях да съм!...
Макар че аз намерих сили
и видимо се укрепих,
така ме бяха зашлевили,
че дълго аз горчилки пих!
Да, всяко чудо за три дена!…
Но щом душата е ранена,
ти плащаш клеветата с кръв!
Понеже зодията “Лъв”
в трагедиите се вживява…
Не можех лесно да простя,
а исках да си отмъстя!...
Вместо цветя, държал съм плява!
И вместо тачен и честит,
аз без вина станах винит?!.
И тъй, във шестдесет и втора
напуснах силно огорчен!...
И уморен, не от умора,
понесох мъката си с мен!
Макар че мойте опоненти
не бяха вече опоненти!...
Не можех вече във Острец
да се направя на светец!
Макар че не се укорявах,
но отлично аз разбрах,
че и за мен това е крах!…
От който все се изчервявям!
О, тия пръски с рядка кал
аз още не съм преживял!...
© Христо Славов Всички права запазени