Гледам през бинокъла на мрака
Будя се от сън и недоспала
връщам се в годините назад.
Колко шансове съм пропиляла,
колко пъти сам подвила крак...
Гледам през бинокъла на мрака,
няма нищо, само силует
сякаш със годините е чакал
мене. Може би. Или пък теб?
Ако туй си ти, то аз къде съм?
Ако туй съм аз, къде си ти?
Разпилени, като листите на есен,
даваме живот на всеки стих.
-Как тъй силуета си съзряла,
а душите наши там не разгадала?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Петрова Всички права запазени
