Град

По улиците скитам,

гледам сластно небосвода,

когато нямам сили да ви викам...

Замислена за люлката и гроба,

претърсвам всеки ъгъл тих

за капка щастие, ала тревога

присвила е сърцето ми с камшик.

Усмихвам се на голите стени,

на глухите врати и тротоари,

олющени от хорските тъги,

във сянката на стари сгради.

Усмихвам се, а искам да заплача,

със глас да разтреса земята,

сърцето ми отровено прескача,

но с страшна сила, тъй позната,

градът ме заглушава.

Ръката му бетонна властно сочи

поредния ръждясал светофар,

в недрата му безспир клокочат

разяждащи реки петрол и кал,

и пенят се, и криволичат

към някой задимен локал.

Тежка пара се издига

бавно изпод потната земя...

Тук се раждат и умират

по-човешките дела.

Тук, под счупените лампи,

с себе си се бори цял народ,

не с ръце, а с кални лапи

чак от люлката до гроба...

И разбирам в хилядите сенки,

как живее мъчно роба,

как изтлява бавно  всеки,

без да вижда небосвода...