17.06.2011 г., 21:35

Градушка от сълзи

951 0 8

Под сивото небе, от болка изподрано,

облаци се носят, търсещи земя,

уморени от морето, отдавна разпиляно,

загубило блясъка на своята вода.

 

И под тъмни сенки аз се скитам.

И чакам да заплача сато облак сив.

А жегата треви подпалва, без да пита,

в душевната ми нива огъня горчив.

 

Ала душата като феникс не ще възкръсне,

а ще гние прикована на своя кръст!

И чакам парещото слънце да замръкне,

впил жадно устни в жарещата пръст.

 

И като монументи, с гвоздеи ръждиви,

сред опожарената трева във странни пози,

жадно чакат влага, изгорени и трънливи,

храсти, които някога са били рози.

 

Но те са хищници сред адската пустиня -

лешояди, чакащи умираща душа.

Като змии примамват в Едемската градина,

с кръвта си да полееш жадната земя.

 

За да може в жестокостта си да празнуват,

че са убили отново красивата любов,

а омразата в палата свой ликува,

отнела копнежа по чудото живот.

 

И ето полъх някакъв лекичко понася

и мислиш, че надежда за тебе е дошла.

Но той просто огъня навред разнася

и опожарява по-силно съвестта.

 

Докато накрая не остане голо тяло,

превило се като пречупен житен клас.

Дори и зърното не може да остане цяло,

а гори и то с предсмъртен глас.

 

И чакам тъмните недра да се отворят,

да се продъни небето от порой.

С допрени длани и поглед, впил се горе...

И с молба като отекващ вълчи вой...

 

Но НЕ! От небето черно се излива наказание -

късове от лед, от болка и тъга...

И скъсаха без капка състрадание,

опържената в огъня душа.

 

След пороя и пожарa остава само пепел -

размита като луга по изпечената пръст.

Като че ли слънчев лъч тука не е светил.

Сърцето приковано е на кръст...

 

Попила е в пръстта си жадната земя,
кръвта на нашата каменна раздяла!
И в гроб превърнала е моята душа!...
Като след градушка... Напразно оцеляла...

 

Но зная аз, че под одеялото от сажди

се спотайват семената от житните лъчи.

А от пепелта на старата любов се ражда

красототата, скрита в женските очи...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Христо Стоянов Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Мъжко хоро

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...