Под сивото небе, от болка изподрано,
облаци се носят, търсещи земя,
уморени от морето, отдавна разпиляно,
загубило блясъка на своята вода.
И под тъмни сенки аз се скитам.
И чакам да заплача сато облак сив.
А жегата треви подпалва, без да пита,
в душевната ми нива огъня горчив.
Ала душата като феникс не ще възкръсне,
а ще гние прикована на своя кръст!
И чакам парещото слънце да замръкне,
впил жадно устни в жарещата пръст.
И като монументи, с гвоздеи ръждиви,
сред опожарената трева във странни пози,
жадно чакат влага, изгорени и трънливи,
храсти, които някога са били рози.
Но те са хищници сред адската пустиня -
лешояди, чакащи умираща душа.
Като змии примамват в Едемската градина,
с кръвта си да полееш жадната земя.
За да може в жестокостта си да празнуват,
че са убили отново красивата любов,
а омразата в палата свой ликува,
отнела копнежа по чудото живот.
И ето полъх някакъв лекичко понася
и мислиш, че надежда за тебе е дошла.
Но той просто огъня навред разнася
и опожарява по-силно съвестта.
Докато накрая не остане голо тяло,
превило се като пречупен житен клас.
Дори и зърното не може да остане цяло,
а гори и то с предсмъртен глас.
И чакам тъмните недра да се отворят,
да се продъни небето от порой.
С допрени длани и поглед, впил се горе...
И с молба като отекващ вълчи вой...
Но НЕ! От небето черно се излива наказание -
късове от лед, от болка и тъга...
И скъсаха без капка състрадание,
опържената в огъня душа.
След пороя и пожарa остава само пепел -
размита като луга по изпечената пръст.
Като че ли слънчев лъч тука не е светил.
Сърцето приковано е на кръст...
Попила е в пръстта си жадната земя,
кръвта на нашата каменна раздяла!
И в гроб превърнала е моята душа!...
Като след градушка... Напразно оцеляла...
Но зная аз, че под одеялото от сажди
се спотайват семената от житните лъчи.
А от пепелта на старата любов се ражда
красототата, скрита в женските очи...
© Христо Стоянов Todos los derechos reservados