Градът без мама
В града, в чиито скути съм роден,
градът на детството, градът на мама,
бях късче слюда в ласкавия мрамор -
чаршийско чедо – казваха за мен.
Но сетне мама тръгна си от тук -
смъртта накрая всекиго прокужда -
и родната ми стряха стана чужда.
Пак дишам, но на себе си напук.
Във своя град не ставам за пророк.
Не багри моят стих небето сиво,
че срочно щастието е, без срок
са въглеоките смълчани нощи.
Ще пада дъжд и Струма ще прелива,
а аз ще лъжа, че живея още.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Виденов Всички права запазени
