Грях
Отрязах си косите.
В тях играеше си слънцето.
Отрязах ги
и ще ги подаря на вятъра.
Да ги разпръсне,
да погали всички с тях.
Отрязах ги…
Те бяха грях потиснат,
нежност изживяна.
Те бяха полет без крила…
Отрязах ги
и подарих ги на луната.
Оставих ги на вятърния път,
за да не бъда с тях.
Отрязах ги.
Без страх.
Те бяха просто грях.
И чак сега, без тях,
грехът превърна се във прах -
от изгорелите коси,
запалени от лунните искри.
Отрязах ги.
И вече спрях
да бъда нечий грях…
П.П. Това стихотворение е доста старо. Публикувано е в стихосбирката ми едва миналата година. От периода, в който се опитвах (не много успешно, мисля!) да пиша нещо като бели стихове. Така и не се научих, затова се ограничавам с четенето им и въздишането след това.
Едно време имах доста дълга коса. Е, не точно грях беше причината да я отрежа, но го направих и взех да съжалявам. После почнах да се успокоявам, че коса расте, ма за акъла не е сигурно. Аз лично и късокоса се чувствам отлично. Виж, ако съм безакълна и плиткоумна - сериозно ще се притеснявам (пък може и да не се притеснявам, щото няма да има с какво да го разбера, притеснението, де). Пускам ви го точно днес, защото една случка ме предизвика да го направя. Спор с дългокоса, дългомигла и дългокрака дама. Познайте кой остана с пръст в... уста?!Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дарина Дечева Всички права запазени
.Горката тя...