Той хвърляше със камъни в морето,

в очакване на корабите с улова,

като бикове ранени, ветровете

довяваха галерите с пъстървите.

А робите на мачтата запляскаха,

разпорили вълните със греблата им,

брадясал мъж от палубата им кряскаше,

до моста да се разделят с товара си.

И гледаше от трюма, бавно крачещ,

към белия чувал със старо злато,

под погледите там, на минувачите,

разказваше как станал е богат:

"Не бяха две години даже минали,

луната бе увиснала кат нож,

сърцето ми от чакане изстиваше

във ложето под варварската нощ.

Аз дълго хлипах, дишащ на бразди,

но с пушката пиратите обстрелях,

със ладията в тихите води

се спусках, грешния момент уцелил.

И преследван от десетките им шхуни,

аз бягах, ала отливът нападаше,

и там видях заклещени на дъното

телата на предишните удавници.

Но моят екипаж на малка лодка

доплува в страх до смутното ми тяло,

но бързо запресмятал застраховката

за кораба строшен, аз просто станах.

И вслушани в съветите на вятъра,

последвани от шумния ми глас,

едно море, превърнато в театър,

под мокрия манеж погълна нас.

Вълните ни подхвърляха кат клоуни,

но в този театър нямаше и смях,

заглавили ръцете си във клоните,

за някои тази болка просто спря.

Но знаех, някои ще достигнат сушата,

спасени с бърза ладия в дълбокото,

един хаваец се закашля, слушайки

болезнения писък до потока.

Съдба! Бях сам, а исках да живея,

не исках да кръстосам този път,

аз сам видях как дръзко той се смееше,

завързал остър нож за дървен прът.

Потръпнах! Но гладнишката трапеза

той с улов на пъстърва замени,

покани ме в палатката да вляза,

с торбата риба дето налови.

Но защо се смееше той толко дръзко,

нощта готова бе да раздели

два свята, но хавайската му връзка

успя един за друг да ги слепи.

И дълго търсех думите, словата,

денят бе като юнга още млад,

една ръка подадох за отплата,

и в нея стиснах всичкия си брак.

За  дните толко, толко кратко време,

една дъска със няколко черти,

и с всяка там почувствах се замерян,

избягал аз, разплакан от сълзи.

Изсипах шепа пръчки изпод хребета

и с тях сглобих поредния си сал,

платното бе разкъсаната дреха,

мечтата - че ще се завърна цял.

Но гниех в пещера на оня остров

и точно като в приказките стари,

рубините намигаха ми в поздрави,

за отговор в торбата си ги вкарах.

И сред златото там скъпоценен камък,

единственият, който аз открих,

с ръцете си изсипах в него само

един куплет от целия ми стих.

В един куплет за този райски остров,

със шепа думи просто аз събрах,

и болката от счупените кости,

и  топлото, което тук видях"...

Хаваите за мене бяха стигма,

за мене бяха всички светове,

вървя по тях и винаги достигам,

до дъното на своето сърце.

И като клоун в театъра се люшка,

устата ми от думи... но мълча!

Но целунеш ли земята там със устни,

никога вече не ще горчат...